Настъпи пауза, докато Карю осмисляше чутата информация. Сведе поглед към ръцете си, набраздени от стари белези от порязвания и изгаряния. Накрая изрече:
— Ако му кажем това, той много бързо ще си повярва, че само си измисляме, за да не му позволим да играе. Защото той иска този диамант, Констанца! Обсебен е от него. И доколкото го познавам, спокойно мога да кажа, че вече нищо не би могло да го спре!
Констанца се загледа тъжно в него. Милият Карю! Не се опита да оспори думите му. Само каза:
— В такъв случай какво смяташ да правиш?
Сега обаче беше ред на Карю да се запъти към прозореца. Колко време беше минало от онази безкрайна нощ, когато беше чакал заедно с Констанца появата на Амброуз Джоунс? Е, както стана ясно, опитът му да накара Пиндар да прекрати тази своя хазартна лудост, като го засрами пред човек, на когото държи, се беше провалил. Какви бяха тези зли сили, с които не можеше да се пребори? Може би в крайна сметка трябваше да остави Констанца да му гледа на карти. Изведнъж се почувства напълно изтощен, чак до мозъка на костите си. Не смяташе да го прави, но сега реши да сподели с Констанца.
— Един търговски кораб тръгва за Англия в края на другата седмица.
— Ти си тръгваш?
— Да.
— Не можеш да го оставиш сега! Не и сега!
— Ти не разбираш — той ми заповяда да се махна — поясни Карю и се загледа в черните води на канала под себе си. — Освен това с нищо повече не мога да му помогна. Направих всичко, което ми беше по силите.
— Но ти трябва пак да се върнеш там! Имам предвид в манастира. Все още има време. Намери начин да проведеш истински разговор с тази монахиня, да научиш всичко, което тя знае!
Без да се обръща, Карю отговори:
— Не мога.
— Какво?
— Чу ме много добре — не мога да се върна там.
— И защо?
Той не отговори.
— Страхуваш се, така ли? — подравни го тя. — Това не е в твой стил, Джон Карю. Знам, че има сурови наказания за мъжете, които прегрешават с нашите монахини, но си мислех, че…
— Да се страхувам ли? — обърна се ядосано към нея Карю.
— Разбира се, че не се страхувам! Просто е… ами… сложно — промърмори. — Помоли за това Амброуз. Той познава една от монахините там. Всъщност точно днес трябваше да я пита за това.
И в мига, в който изрече тези думи, той осъзна, че беше забравил да пита Амброуз какво му е казала монахинята художничка по този въпрос.
— Амброуз Джоунс ли? — изгледа го възмутено Констанца.
— Този самодоволен, надут, жълтоглав… — замълча и започна да търси думата, с която да изрази най-недвусмислено своето презрение — песоглавец! Ти наистина ли смяташ, че на синьор Джоунс може да се има доверие?
— Виж какво, харесвам го толкова, колкото и ти, но както наскоро разбрах, той работи за компанията „Левант“! Събира информация за тях! — Карю все още усещаше жилото на унижението, когато се сетеше за това свое разкритие. — Оказва се, че двамата с Пиндар се познават много отдавна. И смятам, че с удоволствие би ни помогнал — ако не за друго, то най-малкото, защото това би било в негов интерес!
— В негов интерес казваш… Сигурен ли си? Какъв по-точно е интересът на синьор Амброуз? — подметна иронично Констанца. — Ти може и да му вярваш, но аз — не! Повярвай ми, познавам тази порода мъже! Има само едно нещо, което ги мотивира — авариция! Алчност! За кого още събира той информация, а? И какво още събира освен информация? Мисля, че това са все въпроси, които не би било зле да си зададеш. Гарантирам ти, че не работи само за компанията „Левант“, нито дори за онзи стар приятел на Пол от Лондон! Не, не! Не мога да му се доверя! Трябва да има и друг начин… — Сграбчи рамото на Карю и го разтърси: — Джон, ти си този, който трябва да го направи! Трябва да се върнеш там и да говориш с онази монахиня!
Карю побърза да издърпа ръката си, но когато не отговори нищо, тя разбра, че няма да й откаже.
— Само ми обещай да не се катериш по стените — допълни тя, вече по-меко. — Би могъл за разнообразие да използваш и главния вход, нали?
— Главният вход ли? — възкликна Карю и по устните му заигра усмивка. — Човек, който цял живот се е катерил по стени, да минава през главния вход? — добави иронично, но, забелязал завърналото се напрежение в изражението й, изрече: — Спокойно, Констанца, ще намеря някакъв начин. Но междувременно…
— Междувременно аз също ще поразпитам още мъничко, когато утре замина за Джудека…
— И ако научиш нещо, каквото и да е то…
— Непременно ще те уведомя.
И Джон Карю си тръгна. Тя се загледа след него как се насочва към вратата, стъпвайки абсолютно безшумно по дървените дъски на пода. Останала сама в голямата празна стая, тя изведнъж се изпълни с покруса. Отиде до масичката, за да си налее още малко вино и зърна картите тароки, които той беше оставил с лице надолу. Едната за него, другата за нея. Протегна ръка, за да ги обърне…