И за първи път се поколеба.
За първи път усети как по гръбнака й пролазва тръпката на страха.
Изправи се и тръсна глава. Глупава жена! Та това е само игра, нали? Игра, която играят даже децата!
Бързо и без да си позволява да мисли коя карта за кого от тях беше, тя ги обърна. И ето ги пак — същите. Онова, от което се опасяваше.
Нямаше как да ги сбърка.
Любовниците.
Смъртта.
Но кои бяха любовниците? И чия беше смъртта?
Потрепервайки леко, Констанца побърза да върне двете карти обратно в голямото тесте.
ДВАЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Монахинята, която на следващия ден извика Анета в приемната, не беше обичайната пазителка на портите.
— Имаш посетител, сестро.
Анета вдигна изненадано глава от четките, които чистеше в работилницата на сестра Вероника. Веднага разпозна сестра Катерина като една от групата монахини, които винаги бе наричала в мислите си контесите — жени с аристократичен произход и без никакво призвание за монашеския живот на съзерцанието. Както наскоро беше научила, игуменката сестра Бонифача беше една от тях. Сестра Пурификасион също. Имаше още поне половин дузина други. Предвид славата и красотата на тяхната ботаническа градина, както и относителната свобода (според някои даже разпуснатост), с която сестра Бонифача ръководеше манастира, и заради множеството изключения от обичайните манастирски правила, на които монахините се радваха заради носещите огромни приходи градини, техният манастир беше обичайният избор на венецианските благородници, решили да обрекат за цял живот сестрите или дъщерите си на Бога.
Когато Анета се беше върнала в манастира, сестра Катерина със своята блестяща коса и луксозни дрехи й се беше сторила благородничка до мозъка на костите си. И Анета беше заслепена от нея. Подобно на останалите монахини от аристократични семейства, Катерина се обръщаше към останалите благороднички — сред които бяха една от нейните лели и неколцина братовчедки — с думите „синьора“ или „милейди“, а не с обичайното за манастира „сестро“. И пак подобно на тях, на нея никога не би й хрумнало да вземе дрехите си от общия гардероб, както изискваха манастирските правила. Всичко, което тя обличаше, беше донесено в раклите й още при пристигането й — коприни, дантела и лен от най-високо качество, същинска булчинска зестра, ушита изискано и всичко с монограм.
Но Анета беше впечатлена не толкова от качеството на дрехите, колкото от начина, по който Катерина ги носеше. Противно на всички правила за обличане в ордена, благородничката носеше черния си воал вдигнат високо над шапката, за да разкрива русата й коса и двете къдрици, пуснати върху всяка от бузите й. Обувките й бяха с висок ток, а корсажът беше дръпнат толкова ниско, че разкриваше извивката на малките й гърди. На кръста й, на златна верига висеше кръст, обсипан със смарагди и рубини.
От всички сестри хористки Катерина беше най-близо до нейната възраст. Още през първите дни след завръщането си от Константинопол Анета беше допуснала грешката не само да й подражава (дантелите, обувките, копринените чорапи, обшити скандално със златна нишка — това бяха все неща, заимствани от сестра Катерина), но и да се опита да се сприятели с нея. Опитите й бяха безмилостно отблъснати. Всички контеси бързо й дадоха да разбере, че като някогашна послушница, те не я считат за нищо повече от обикновена слугиня, парвеню, което никога няма да бъде достатъчно на ниво, за да стане част дори от хористките, а какво остава — от тях. И никакво количество зестра — ас трите хиляди дуката зестрата на Анета беше най-голямата, която манастирът някога беше получавал — не би могло да компенсира нисшия й произход. Така през следващите седмици Анета се научи да внимава за ленивите погледи, криещи горделивостта и злонамереността на благородничките.
А ето че сега именно сестра Катерина беше онази, която стоеше неуверено на прага на работилницата на сестра Вероника.
— Имаш посетител, сестро — повтори.
Беше повдигнала претенциозно с два пръста полите на робата си, за да ги спаси от прахоляка по пода. В другата си ръка държеше копринена кърпичка, с която предпазваше носа си от миризмата на бои. От начина, по който оглеждаше любопитно ателието на Вероника ставаше ясно, че надали някога беше пристъпвала толкова навътре в работните предели на градините. Понякога Анета я беше забелязвала привечер да се разхожда под тунела от дървета, под ръка с някоя от братовчедките си, но никога не я беше зървала в хербариума, а какво остава — в работилницата на сестра Вероника.