— Посетител, сестро — пак повтори тя. — В приемната — а после, в отговор на изненадания поглед на Анета, допълни: — Казва, че ти носи вест от човек на име Просперо Мендоса.
Въпреки че беше с половин глава по-ниска от Анета, сестра Катерина винаги успяваше да остави впечатлението, че я гледа отвисоко. Копринените, обшити с дантела долни поли под робата й издаваха тих, шептящ звук, докато се влачеха по плочите. Както забеляза със завист Анета, дори и в тази горещина Катерина изглеждаше безупречно, хладна като морски бриз.
Докато вървеше послушно след сестра Катерина, Анета се зачуди какво ли се е случило с обичайната пазителка на портите — сестра Киара. Обикновено контесите се смятаха за твърде велики за подобни ежедневни задължения и проявяваха невиждана изобретателност в старанието си да ги избегнат. С изключение на задължителните посещения в църквата, те прекарваха по-голямата част от времето си, като си гостуваха една на друга по килиите, за да похапват плодовете и сладкишите, които роднините им от Венеция ежедневно им изпращаха. Не проявяваха никакъв интерес към градините и гледаха на редовно трудещите се сестри като Вероника и Анунсиата със загрубелите им ръце и изцапани роби с чувство, което не се отличаваше по нищо от презрението. А в броените случаи, когато бяха принудени да вземат участие в общия живот на манастира, те съвсем отявлено нарушаваха всички правила.
Анета трябваше да подтичва, за да върви в крачка с Катерина.
Макар да нямаше абсолютно никаква представа кой е този Просперо Мендоса, интуицията й я предупреждаваше да не си го признава — или поне засега. Манастирът може и да беше по-снизходителен от останалите по отношение на допускането на посетители, но нещо подсказваше на Анета, че обичайната пазителка на портите сестра Киара никога не би одобрила това посещение. А това само по себе си беше достатъчно, за да събуди интереса на Анета. Сега тя беше свела очи с престорена скромност, за да не видят изражението й.
— Къде е сестра Киара? — попита.
— Болна е. Има треска — отговори делово Катерина. — Преподобната игуменка Бонифача също е болна, не си ли чула?
Продължиха напред.
— Този Просперо Мендоса какво иска?
— Откъде да знам? — изгледа я отегчено Катерина. — Той не беше ли онзи търговец на бижута от гетото?
И изгледа Анета така, че тя остана с усещането, че хвърлиха върху лицето й ведро с леденостудена вода.
— Вероятно е трябвало да продадеш някои от бижутата си, за да изплатиш зестрата си, нали?
Ужилването беше леко, но болезнено. Анета сведе глава и продължи да върви мълчаливо.
Търговец на бижута ли? Изпълни се с неприятно предчувствие. Какво би могъл да иска от нея един търговец на бижута? Ако сестра Катерина се беше надявала да отгатне нещо по изражението й, нямаше да открие нищо — Анета си беше сложила маската на непроницаемостта.
Но иначе Катерина беше права. Някога Анета действително имаше значително количество бижута. Едно от тях й бе подарено от самата валиде султан, която беше прочута с щедростта си към най-доверените си слуги. Повечето от бижутата обаче беше придобила като част от зестрата си след смъртта на валиде, когато, отново като свободна жена, тя беше избрала да се върне в родната си Венеция. Но до този момент не си беше давала сметка, че продажбата на тези бижута е всеобщо достояние.
Всички те бяха продадени чрез подходящ посредник, избран от архиепископа на Торчело и именно така тя беше събрала парите, необходими й за зестрата, която трябваше да дари на манастира. Що се отнася до самите бижута, Анета никога не беше скърбила за загубата им. Защото, въпреки любовта си към лукса, тя никога не бе обичала да се кичи с бижута. Отнасяше се с презрение към момичетата от харема, които се караха и плетяха интриги заради тях и пилееха трудно спечелените си надници за блестящи дрънкулки. Те гледаха на тях като на… може би утеха? Но за Анета, която бе служила на валиде години наред и беше наясно с всичките й хитри ходове, рубините и топазите, тюркоазите и перлите имаха съвсем различен вид стойност. Беше започнала да гледа на тях като на средства за постигането на някаква цел, част от онази тайна валута на харема, която се използваше за придобиването на влияние и власт.