Имаше само един камък — големият диамант на валиде, „Синевата на султана“, който някога представляваше интерес за Анета. Но това беше много отдавна и тя не очакваше да го види повече. Той беше превърнат във валута за откупуване на най-великото нещо на този свят — един човешки живот. Но някакъв си обикновен венециански бижутер да знае за него? Тази мисъл беше толкова неправдоподобна, че Анета побърза да я отхвърли с едно махване на ръката.
Просперо Мендоса значи. Какво би могъл да иска точно той пък от нея?
За щастие, сестра Катерина като че ли не очакваше отговор на въпроса си. Оставаха още няколко часа до обяд, но денят вече беше горещ. Все така придържаща с два пръста полите си, сестра Катерина изглеждаше невъзмутима като лилиите в езерцата на ботаническата градина. Носеше се леко в тъмния, покрит с плочи коридор и се движеше толкова бързо, че Анета беше принудена едва ли не да подтичва, за да не изостава.
Минаха покрай хербариума с неговия неповторим аромат на съхнещи билки и цветя, а оттам свиха направо през кухненския двор. Под страничната арка Анета зърна част от билковата градина — купчина яркооранжеви тикви с размерите на колела за каруца, а на стълбите — обичайните шушулки едър грах. От кухнята се носеше слаба миризма на яденето, което приготвяха за обяд — нещо с лук и месо.
До приемната стигнаха през страничната врата. Очите на Анета бяха все още толкова заслепени от яркото слънце навън, че първоначално единственото, което видя, беше тъмният силует на мъжа, който я чакаше зад решетката.
— Глупакът настоява лично да ти предаде съобщението — чу Анета гласа на сестра Катерина зад себе си. — Е, аз се оттеглям — усети нетърпелива ръка на гърба си. — Просто гледай да не те държи тук цял ден, нищо повече.
Анета се приближи бавно към решетката. След горещината в градината залата на приемната излъчваше приятна хладина. През първите няколко минути никой не проговори. Въпреки че в сумрака тя все още не можеше да различи лицето му, усещаше, че той я наблюдава. Цялото му тяло беше напрегнато и тя разбра, че той се притеснява да не го издаде. Ако Анета искаше да го направи, тъкмо сега беше най-удобният момент. Това беше натрапникът в градината, онзи монаркино, съблазнителят на монахини — същият, който беше избягал с толкова недостойна бързина, че беше изпуснал една от обувките си в цветните лехи. Беше всеизвестен факт, че наказанията за съблазняване на монахини бяха сурови — само една нейна дума би била достатъчна да го унищожи.
И въпреки това… нещо я караше да се колебае.
— Сестро, наред ли е всичко?
Катерина, която в отсъствието на сестра Киара трябваше да изпълнява ролята на придружителка на Анета, се обади от дъното на залата, където се беше разположила да чака. Анета отвори уста, но вместо уличаващия мъжа вик, тя се чу съвсем спокойно да изрича:
— Моля, не се притеснявайте, сестро… искам да кажа, синьора Катерина. След малко идвам.
И въпреки това продължаваше да се колебае. Постепенно очите й свикнаха с мрака и тя различи лицето му зад решетката. Изглеждаше блед, очите, които преди бяха толкова безмилостни, бяха омекнали. Усещаше погледа му върху себе си. Вдигна очи и тя и погледите им се срещнаха. И в този момент тя осъзна, че всъщност никога не го беше поглеждала истински. Беше го зървала само през далекогледа, през сенките на манастирските коридори, като отражение във водата. Дори вчера, когато той я беше последвал в градината и се беше опитвал да говори с нея, тя беше извърнала поглед, стараейки се да не го поглежда. Но никога не се бяха виждали така, както сега — очи в очи.
Накрая, давайки си сметка, че сестра Катерина кръжи в дъното на залата, тя осъзна, че някой от тях трябва да каже нещо.
— Имали сте някаква вест за мен, синьор? — отекна изненадващо и за нея гласът й сред пустата каменна зала.
— Да, госпожо — започна и той, — вест от моя господар… ъм-мм… Просперо Мендоса.
И двамата знаеха, че той лъже.
Тихо, така че Катерина да не я чуе, тя каза:
— Наистина ли смятате, че ще ви повярвам? Вчера бяхте с онзи мъж, английския колекционер на сестра Вероника, който няма нищо общо с човек, наречен Просперо Мендоса — или поне аз не съм чувала. — Замълча, а после добави: — Кой е този Просперо все пак?
Със същия тих тон той отговори:
— Просперо Мендоса е търговец на бижута и скъпоценни камъни. Съжалявам, но това е най-доброто, което можах да измисля в тези кратки срокове.
Значи Катерина в крайна сметка беше права. Сърцето на Анета се разтуптя.
— Най-доброто, което сте могли да… Не ви разбирам, господине. Никой не ви е молил да идвате тук — отстъпи крачка назад. — Кой сте вие? Какво искате?