— Парче хартия? — възкликна изумено той.
— Не какво да е парче хартия. Поема!
— Поема ли?
Толкова шум за някакво си парче хартия с няколко стиха на него?! Карю забеляза дребните буквички, нанизани толкова ситно, че сякаш бяха писани от привидения. Но не посмя да каже нищо, за да не я уплаши. Знаеше, че не разполага с много време. Трябваше веднага да зададе въпроса, който беше дошъл да зададе, и после да си тръгне. Беше безразсъдно да се връща по подобен начин в манастира, при това посред бял ден и под толкова хилав претекст. Освен това всеки момент би могъл да бъде разпознат от другата монахиня, с която беше онази нощ. Въпреки разумните си доводи обаче, някак си не можеше да стигне до най-главното.
Започна да се чуди какво да каже — нещо, каквото и да е, само и само да я задържи малко по-дълго при себе си.
— Вие ли… вие ли написахте тази поема?
— Не — отговори тя и леко изду ноздри.
Настъпи пауза. Чувствайки се много глупаво, Карю отново започна да рови из мозъка си за идеи.
— Може ли да го прочета?
Тя не отговори, просто опря листчето до устните си. После Карю я проследи как го връща внимателно в подплатата на торбичката. Не можеше да откъсне очи от нея — извивката на брадичката й, малката бенка на бузата й, очите й във формата на бадеми — нещо, което той не беше забелязал преди.
— Каквото и да пише там, трябва да е много ценно за вас.
— Написано е от една приятелка, която някога познавах и която вече е изгубена за мен. Тя ме помоли да й го пазя.
— Тя също ли е била монахиня?
— Приятелката ми да е била монахиня? — Анета се засмя. — Надявам се не — тонът й беше подигравателен. Когато говореше, накланяше глава към него по много особен начин. — Трябваше да го дам на човека, за когото тя го написа. Любимият й… — изрече последните думи така, сякаш бяха сквернословни и сякаш ги изричаше за първи път.
— Но все още е у вас?
— Да, все още е у мен. Той живее далече оттук. А аз, ами…
Сякаш като обяснение тя обгърна с пръсти една от пръчките на решетката, която ги разделяше. И преди да успее да се спре, Карю също сложи ръката си — върху нейната. Тя усети как пръстите му обгръщат нейните, долови допира на кожата му. Чу собственото си силно поемане на дъх.
Стояха и се гледаха, лице срещу лице, без да казват нищо. Тя знаеше, че трябва да дръпне ръката си, но не можеше. Усещаше очите му върху себе си — погледът му беше толкова силен, че сякаш я докосваше, сякаш прокарваше пръсти по бузите й, по косата й, по леко разтворените й устни.
— Престанете!
— Кое?
— Просто престанете!
Тя затвори очи, но когато пак ги отвори, той все така се взираше в нея — този път в устните й и в извивката на врата й, и зърна там едновременно страст и нежност.
— Няма да ви причиня нищо лошо, кълна ви се! За нищо на света!
Вече беше толкова близо, че усещаше дъха му, право върху бузата си…
В този момент в дъното на залата настъпи раздвижване. Анета подскочи като попарена. Зад тях сестра Катерина се беше надигнала отново от пейката си. Беше им обърнала гръб и разговаряше с някого, когото не виждаха, някой зад вратата.
— Трябва да тръгвам… — прошепна Анета и погледна през рамо към двете фигури в сенките. Присъствието на втората монахиня, звукът от шепнещите им гласове я изпълни с внезапно, грозно предчувствие.
— Трябва да тръгвам! — простена отчаяно. — Наистина трябва!
— Не, недей! Все още не!
Сега беше неговият шанс, последният му шанс. Карю разбра, че не трябва да отлага нито миг повече.
— Трябва да ви питам нещо…
— Няма време! — вече почти се беше обърнала. — Вървете си! Бързо! Никой друг не трябва да ви вижда тук!
— Става въпрос за един диамант — изрече веднага той. — Диамант, наречен „Синевата на султана“!
Не това искаше да каже. Изобщо не искаше да каже това. Искаше само да я попита дали тя е жената от харема в Константинопол. Но ефектът от споменаването на диаманта беше моментален. Анета се завъртя рязко и се втренчи ужасено в него.
— Какво знаеш за „Синевата на султана“? — изрече уплашено, стиснала пръчките на решетката така, че кокалчетата й побеляха.
Но беше твърде късно. Беше отлагал твърде дълго най-важното. В далечината до тях достигна скръбният звън на камбана.
— Сестро! — копринените долни поли на Катерина прошумоляха до тях. — Когато Анета не се обърна, тя повтори, но този път по-рязко: — Сестро Анета! Камбаната на църквата бие, не я ли чуваш?
Но Анета продължаваше да се държи за решетката. Нямаше никакво съмнение, че тя знае нещо за „Синевата на султана“. Но какво знаеше и откъде го знаеше?