Напълно безпомощен, Карю видя как сестра Катерина отвежда Анета от залата и вратата зад тях се затръшва.
ДВАЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Анета следваше сестра Катерина в толкова замаяно състояние, че мина известно време, докато си даде сметка, че още е прекалено рано за обедните молитви. Мина известно време и докато забележи, че църковната камбана бие по начин, съвсем различен от обичайния, по който ги призоваваше за молитва — това беше протяжен, скръбен звук, който продължаваше да отеква много след като монахините бяха изпълнили църквата.
Вътрешността на църквата беше мрачна и благоуханна. По принцип дългите часове тук носеха успокоение и утеха на Анета. Не и сега. Сега вървеше след останалите облечени в черно фигури като в някакъв транс, почти невиждаща и нечуваща, дори когато зае обичайното си място между най-младите хористки — Франческа и Урсия.
„Синевата на султана“! Това беше невероятно, невъзможно!
Франческа очевидно бе забелязала измъчената й физиономия, защото постави ръка върху нейната и съчувствено я стисна.
— Значи си чула новината?
— Новина ли? — втренчи се смаяно в нея Анета. В продължение на няколко секунди не можа да каже нищичко. — Каква новина?
— За нашата игуменка, разбира се. Реших, че вече си чула — отговори Франческа и я изгледа разтревожено. — Не изглеждаш никак добре, сестро! Лицето ти е пребледняло като платно!
С огромно усилие на волята Анета се опита да се съсредоточи върху онова, което се опитваше да й каже Франческа.
— Какво за нашата игуменка?
— Искаш да кажеш, че не знаеш? Боже мой, ама тя е мъртва! — отговори Франческа и бързо се прекръсти. — Нашата преподобна игуменка почина. Само преди половин час!
— Сестра Бонифача? — Анета очевидно не беше способна да осмисли дори най-простичката информация. — Починала? Невъзможно! Та аз говорих с нея само преди няколко дена!
— Така е, станало е внезапно. Горкичката! От треска, така чух. Сестра Киара е болна от същото — в гласа на Франческа се усещаше огромна мъка. — Тази жена беше истинска светица! Нека блажената й душа почива в мир!
— Сестра Бонифача беше стара — прошепна в отговор вечно прагматичната Урсия. — Въпросът е коя ще бъде сега новата ни игуменка! — И кимна по посока на сестра Пурификасион, която вече коленичеше за молитва.
— Ще бъде подложено на гласуване, разбира се. Както се е правело винаги, нали така?
— Е, в такъв случай тя никога няма да получи моя глас!
Към развълнувания шепот на Франческа и Урсия се присъединиха и още няколко от монахините хористки. Но Анета почти не ги чуваше. Искаше да се изолира напълно от това непоносимо жужене около себе си. Имаше нужда да помисли. В този момент тя не даваше и пет пари коя ще бъде новата игуменка на манастира и нямаше сили да пролее и една сълза за сестра Бонифача. Затова просто коленичи и зарови лице в ръцете си, преструвайки се, че се моли.
Въпреки че би трябвало да се моли за душата на покойната игуменка, съзнанието й беше като вцепенено. В този момент беше в състояние да мисли само за едно — „Синевата на султана“! За това ли беше дошъл в крайна сметка тук този човек Джон Карю? Какво би могъл да знае той за диаманта? Да не би да я бяха разкрили? Беше си обещала, че като се върне в манастира, ще бъде в безопасност, че никой не би си и помислил да я търси тук, но сега… Анета усети как в гърдите й се надига паника.
Най-сетне свещеникът беше пристигнал, беше застанал пред олтара и водеше молитвата на монахините, подканяйки ги да си спомнят за своята покойна сестра. Гласовете на сестрите се издигаха и спадаха, скърбящи за скъпата им игуменка. Анета положи огромни усилия да върне мисълта си към настоящето. Опита се да си представи как ли е изглеждала сестра Бонифача на смъртното си легло. Опита се да си представи лицето й, красиво дори в старостта, сребристата й коса, разстлана по възглавниците. Ала единственото, което беше в състояние да види в съзнанието си, беше тялото на една друга мъртва жена — вал и де султан.
Спомни си ужаса, който я обхвана, когато полуотвореното око на мъртвата сякаш проблесна и й намигна през синьо-зелените сенки на покоите й. Спомни, си ръката й, твърда и студена като нокти на хищна птица, стиснали в себе си диаманта, и как тя в отчаянието си беше захапала тази мъртва плът, за да я принуди да пусне скъпоценния камък. А после откраднатият диамант, скрит в джоба й, тежащ като камък в чувала на осъдения на смърт чрез удавяне.
Но както скоро щеше да се окаже, това беше само началото.