Выбрать главу

ДВАЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА

През тази нощ Анета се събуди внезапно, разтърсвана от някого.

— Гъсчице? — извика стреснато, седна в леглото си и се огледа. — Ти ли си?

— Кого ти наричаш гъска, а?! — прошепна сънливо нечий глас до нея. — Това съм аз, Евфемия. Пак говореше насън.

— Извинявай. Събудих ли те?

— Пак сънуваше приятелката си Кая, а? Онази, която ти напомня за мен?

В продължение на няколко секунди Анета не каза нищо. Накрая изрече:

— Името й не беше Кая.

— Ама нали ти каза…

— Да, казах… — пауза. — Но това не беше истинското й име. Истинското й име беше Силия Лампри.

— Звучи ми чужбинско.

Нова пауза.

— Да.

— Нея ли беше сънувала пак?

— Да.

— Значи сънят е бил добър, а?

— Аз… сънят… — смотолеви Анета. — Беше сложен.

Малката послушница с нейното селско шесто чувство застина в леглото и я зачака сама да заговори.

— Не беше толкова сън, колкото спомен. Спомен за последния път, когато я видях — изрече накрая Анета.

— Това лошо ли е?

Анета не отговори. Лежеше по гръб, напълно будна, и се взираше в мрака. В първите няколко мига след събуждането си почти беше повярвала, че е отново там, на другото място. Вместо белите варосани стени на килията си по една приумица на светлината беше зърнала още веднъж зелените и червени плочки по стените на стаята, която беше споделяла с шест от останалите къзлар[15]. Само един Бог знаеше какви битки беше водила през всичките тези месеци, за да могат двете да останат заедно. Но някак си беше успяла да го извоюва.

И сега, без изобщо да беше възнамерявала да го прави, в тишината на килията си и под светлината само на свещите от коридора отвън, Анета започна своята история.

* * *

— Двете със Силия бяхме пленени по време на същото корабокрушение, за което мисля, че вече ти казах. Нямахме представа какво ще стане с нас, но бяхме твърдо решени да останем заедно, независимо от съдбата ни. Както знаеш, аз самата съм тъмна, но Силия беше английска роза, както се изразяват в тази страна — имаше бялата кожа и червеникаворусата коса, които турците особено много ценят. Често я прегръщах и опирах бузата си о нейната така — приведе се към Евфемия. — Тъмната и светлата, заедно, господарке. Виж, бихме могли да сме близначки!

И не знам как, но се получи. Бяхме купени като двойка от един и същ търговец на роби в Константинопол. Тя беше онази, която промени имената ни от Анета и Силия на Айше и Кая. И отново тя ни продаде на фаворитката на султана — дама, известна като хасеки, която на свой ред ни подари на майката на султана, валиде. Съвместните ни години в харема бяха прекарани именно там, като лични робини на валиде султан.

Противно на онова, което обикновено си мислят хората, в това число и ти, времето, прекарано там, не беше никак лошо — продължи Анета. — Или поне за мен. Тъкмо обратното. Преди живеех тук, в същия този манастир като послушница, затворена от семейството ми още като дете. Нямах нищо против живота в манастира, но не ми беше лесно — сама знаеш как се отнасят тук към послушниците, едва ли не като към слуги на хористките. Но в харема — е, там нещата стояха по съвсем различен начин. Там никой не се интересуваше от какво семейство произхождаш, никой не даваше и пет пари дали фамилията ти фигурира в Златната книга или дали дядо ти е бил в Съвета на десетимата — там всички къзлар бяха равни.

И аз се справих доста добре, макар че може да прозвучи като хвалба — отбеляза Анета и се усмихна на себе си. — Може и да не бях красива като Силия, но учех много бързо. Валиде султан ме хареса и ме взе. Там бързо разбрах каква е и как харесва да бъдат правени нещата, и се научих да предугаждам всичките й нужди, и не след дълго тя ме избра за една от четирите й лични прислужници. В крайна сметка там вършех работа, каквато бях свикнала да върша и тук — да нося и отнасям разни неща за други хора, обаче там беше различно! В харема моята работа се считаше за много важна. Получих красиви дрехи, даже бижута към тях. Всички други момичета се опитваха да приличат на мен и да се учат от мен. Радвах се на уважението на всички, даже на по-възрастните жени — ковчежничката на харема и отговорничката за момичетата — защото бях близка до валиде султан и тя се вслушваше в мен.

Но за Силия нещата стояха различно. Тя изобщо не успя да свикне с новия си живот. Единственото, за което беше в състояние да мисли, беше за дома, който беше оставила в Англия, за баща си, който беше загинал в корабокрушението и за търговеца, когото обичаше и за когото беше сгодена. Мадона! Особено за него! — добави смръщено Анета. — Падна голямо хленчене и въздишане, и чудене дали той е чул какво е станало с нея, или я мисли за мъртва, лежаща на дъното на морето заедно с безценната си зестра — цъкна възмутено с език. — Понякога ми писваше толкова много от нея, че ми идваше да я зашлевя. Не беше в състояние да го прогони от ума си, всяка нощ го сънуваше.

вернуться

15

„Момичета“ (тур.) — Б.пр.