В такъв случай е по-добре да не спиш, така й повтарях непрекъснато. Колко пъти трябва да ти казвам: миналото не е полезно за теб, капито? Сънищата ти няма да те доведат доникъде! Мисли само за бъдещето, гъсчице, то е единствената ти надежда!
Но думите ми отиваха на вятъра. Даже когато тя стана гьозде.
— Какво ще рече това?
— Гьозде означава „в очите“. В случая — в очите на падишаха.
— Искаш да кажеш, ако султанът поиска да…
— Да развратничи с нея — допълни с безизразен тон Анета. — Точно така. Хубава прясна куло за един дебел дъртак, ето така казвах аз — допълни. — Защото онова място си беше като истински бардак, само че за един-единствен клиент. Както и да е. Един ден Силия беше избрана.
— И какво стана?
— Е, надали е необходимо да ти казвам, че тя нямаше особено желание за подобни неща — отговори сухо Анета. — Подарих й надниците си от цял месец, за да може тя да подкупи една от по-старите жени в харема да я подготви подобаващо. Но прояви ли тя някаква благодарност към мен? Не, разбира се! Продължи да си стиска кълките, сякаш от самата мисъл за това й прилошаваше. Не може ли да отидеш ти? Така повтаряше. Не може ли да отидеш вместо мен?
Евфемия гледаше Анета като хипнотизирана, омагьосана от разказа й за тези далечни места.
— Ти луда ли си?, отговарях й аз — разпалваше се все повече Анета. — Не знаеш ли какво означава това? Не си ли забелязала как започнаха да те гледат всички, откакто стана гьозде? Получихме единствен, едничък шанс, и този шанс, скъпа моя, си ти! Така че най-добре се заемай със задачата и гледай да я свършиш както трябва!
— И султанът… таковата де… хареса ли я?
— Да, но не достатъчно. Покани я два пъти в покоите си, но всеки път тя беше… надхитрена и изместена, и… — не довърши Анета, самата тя несигурна как да продължи.
— А после? — подкани я нетърпеливо Евфемия.
— После се случи нещо, което сложи край на всичките ни надежди за по-добри дни.
— Какво се случи? Кажи де!
— Тя разбра, че онзи мъж, нейният търговец, всъщност е в Константинопол. Знаеше, разбира се, че той е идвал тук като представител на компанията си към английското посолство, при това малко преди тя да предприеме съдбовното си пътуване с кораб, но онова, което никога не беше разбрала, бе, че работата на английското посолство е била отложена. И вместо да се завърне в Англия, както тя смяташе, нейният търговец всъщност никога не бил напускал града — тук Анета поклати изумено глава. — И сякаш това не беше достатъчно невероятно, ами на всичко отгоре — Сантисима Мадона![16] — той някак си бил научил, че тя е в харема! Представяш ли си?! Научил, че тя в крайна сметка не се е удавила при корабокрушението, както всички са мислели, а живее в двореца на турския падишах, точно под носа му! Сигурно е виждал всеки ден покривите и върховете на дърветата, които са я скривали от него, докато е гледал натам от квартала на чуждестранните търговци, от другата страна на Босфора!
— Но как тя разбра за това? — прекъсна я нетърпеливо Евфемия. — Той да не би да й е изпратил съобщение?
— Съобщение ли? Ха! Та това би било истинска лудост от негова страна! Съобщение от мъж, при това християнин, до една от наложниците на султана! Не, не, скъпа, той е бил твърде умен, за да извърши подобна глупост. Със сигурност е бил наясно, че ако й изпрати съобщение, било то писмено или устно, то ще бъде заловено. Затова й изпрати предмет, нещо, за което бил наясно, че само тя би познала, че идва от него!
— И какво беше това нещо?
— Един странен инструмент, който той винаги носел със себе си — компендиум. Мисля, че тя така го наричаше. На дъното на този инструмент имаше тайно отделение, което тя знаеше как да отвори и където той държал нейна миниатюра — Анета пак поклати глава, но този път с огромна тъга. — Беше си все така там, когато тя отвори отделението. Видях миниатюрата с очите си.
— Горкичката! — въздъхна дълбоко Евфемия. — Каква нещастна дама!
— Да, наистина беше нещастна дама — въздъхна и Анета.