— И с всичките ми предупреждения беше дотук. След това тя, разбира се, не можеше да си намери място. Умът й беше изпълнен дотолкова само с мисли за него, че по едно време се уплаших, че както чезне, така накрая ще издъхне.
И тогава тя направи най-фаталната грешка в живота си — показа компендиума на друг човек. И знаеш ли на кого? От всички хора наоколо да вземе и да отиде да го покаже на самата валиде султан! Мили Боже! Убедена съм, че е споделила всичко с нея — Анета покри лице с ръцете си и енергично разтри очи. — От всички глупости, които беше сторила до този момент, тази вече беше най-голямата!
— Толкова ли лошо беше наистина? Че к'во толкова е можела да й стори онази жена?
— Какво би могла да стори валиде?! Ха! — Анета свали ръце от очите си и се вторачи смаяно в Евфемия. В мрака зениците й бяха огромни. — Ти май нищо не си разбрала, нали?
По-късно на същия ден двете със Силия се засякохме съвсем случайно в двора на валиде. Всички останали бяха отишли да гледат големия подарък, който английските търговци бяха поднесли на султана през онзи следобед. Аз умирах от притеснение. Знаех, че кралицата е изпратила да я повикат и че двете са говорили много дълго, но нямах никаква представа за какво. Затова, когато се срещнахме, отидохме в старата й стая, за да поговорим. Тя изглеждаше странно, някак си… неспокойна. Непрекъснато притискаше с ръка мястото под ребрата си, като че ли нещо я болеше силно. И тогава разбрах, че се е случило нещо важно.
В началото тя нямаше никакво желание да сподели с мен. Горката Силия! Познаваше ме достатъчно добре и знаеше как ще реагирам.
— Тя каза, че мога да го видя още веднъж, за последен път. Тази нощ, при Портата на птичарника!
— Какво? — извиках уплашено аз. — Валиде ти е казала подобно нещо? — Обаче тя като че ли изобщо не ме чу.
— Ако мога да го видя за последен път, да видя лицето му, да чуя гласа му — все така повтаряше, — ако това стане, мисля, че ще мога да бъда щастлива.
И тогава ми показа компендиума.
— Имам нейната благословия — това ми каза.
Благословията на валиде султан да се срещне и да говори с друг мъж?! Горкото заблудено момиче! Знаех си, че това е капан. Казах й го, обаче кой да ме чуе?!
— Това е капан! — почти изкрещях аз. — Тя те проверява, не разбираш ли? Иска да види на кого си лоялна. Ако отидеш, значи не си издържала проверката!
— Но това е моят шанс, моят единствен шанс! — повтаряше тя. — Трябва да се възползвам от него. Портата на птичарника, довечера! Виж, тя ми даде и ключа! — И ми го показа, висящ на верига на врата й. — Той ще бъде там!
След това многократно съм се питала тя дали е осъзнавала, че това е капан, който валиде султан й е поставила. Сигурно е съзнавала. Но така и не научих отговора на този въпрос. Единственото, в което бях сигурна, бе, че ако отиде при портата, никога повече няма да се върне. След всичко, което преживяхме, за да останем заедно! И в този момент съвсем сериозно се опасявах, че ще полудея. Не отивай! Не ме напускай… Вече плачех, ужасена от онова, което ще се случи. Моля те, няма да мога да се справя без теб… Но тя изобщо не ме слушаше.
Свечеряваше се. Над нас се виждаше съвсем дребна кръпка небе. Спомням си как наблюдавах угасването на светлината и как това късче небе се превръща от розово в сиво. Спомням си и как видях появата на прилепите, спускащи се над главите ни. Стояхме заедно в онази изоставена стая дълго време, прегърнати, мълчаливи.
— Време ли е? — повтарях аз. — Време ли е вече? — И всеки път тя поглеждаше към небето и отвръщаше: — Не. Имаме още малко време.
Тогава беше щастлива, така мисля… — Анета преглътна тежко. — Тогава аз бях тази, която имаше чувството, че отивам на смърт.
И после настана уреченият час. Спомням си как тя застана на прага на стаичката. Спомням си как тогава си помислих, че изглежда като птичка, която всеки момент ще излети.
— Бъди щастлива заради мен, Анета! — Лицето й сияеше.
А после направи нещо странно. Извади от джоба си листче хартия и ми го подаде.
— Това е за Пол — каза. Така се казваше нейният търговец. — Обещай ми, че ще намериш начин да му го дадеш! — Тук Анета отново замълча. Ставаше й все по-трудно да изрича думите.
Все още е у мен — промълви по едно време, бръкна в джоба си и извади листчето. Разгъна го внимателно и го вдигна към сивкавата светлина на ранното утро, за да може Евфемия да го види. — Това е поема. Можеш да го наречеш и любовно писмо. Но също така беше и отговорът на въпроса, който си задавах през цялото време. Тогава разбрах, че с част от съзнанието си Силия е била наясно, че валиде султан й е поставила капан. Тя не искаше да вземе поемата със себе си, защото е била наясно, че любимият й няма да бъде там. Знаеше, че ако използва ключа, както й беше предложила валиде, ако се осмели да прекрачи прага на Портата на птичарника, човекът, който ще я чака от другата страна, няма да бъде Пол, а евнусите с техните ятагани, готови да я посекат.