А после, като че ли стана някакво чудо… — Анета се вторачи в стената на килията си, но очите й виждаха само онзи далечен хоризонт на спомените й. — Той наистина хвана Силия, но когато чу гласа ми, спря. Свали меча си. А аз тичах, плачех и крещях, едновременно. Не я наранявайте! Тя не е сторила нищо лошо! Евнухът се огледа, за да види кой крещи, несигурен какво да прави по-нататък. А аз зърнах лицето на Силия, видях отчаянието, изписано по него. И в този момент тя ме видя.
— Ти!
Никога до този момент не я бях виждала с подобно изражение.
— Какво?
Първоначално се обърках. Не разбирах какво иска да ми каже.
— Ти си извикала охраната!
— Не!
— Значи в крайна сметка си била ти!
— Силия, моля те… — Не бях в състояние да говоря смислено. — Чуй ме!
Но тя не желаеше да ме слуша. Дръпна се рязко от ръцете на евнуха и пак побягна. Срещу нея обаче се появи друг евнух и замахна с ятагана си към краката й в мига, в който тя минаваше покрай него. Беше много бърз, много умел. Като касапин с ножа си. Зърнах проблясъка на острието под лунната светлина. Два бързи замаха — раз, два и край!
Стана толкова бързо, че в началото не успях да разбера какво точно се е случило. Тя просто падна — Анета вече беше коленичила на леглото си. Лицето й беше като безизразна маска. — Силия, покосена. Като дърво. Пред очите ми. Евнусите я бяха осакатили завинаги, срязвайки и двете й сухожилия.
Понякога така постъпват с робите там — прошепна Анета. — За да не ни позволят да избягаме.
Настъпи продължителна тишина. Отнякъде се чу звън на камбана. В килиите наоколо монахините започнаха да стават една по една и да се приготвят неохотно за първата утринна молитва, но по негласно споразумение нито Анета, нито Евфемия помръднаха от леглото.
Когато и последната монахиня заслиза шумно по стъпалата по посока на църквата и двете останаха сами в спалния коридор, Евфемия се обърна към Анета и попита тихо:
— После какво стана с нея? — Изглеждаше почти толкова съсипана от участта на Силия, колкото и самата Анета.
— Мина много време, докато разбера — отговори Анета, легна обратно на леглото си, зави се през глава и леко потрепери. — Не беше мъртва — поне за това можех да бъда сигурна. Не бях чула топовен залп. Някой ми каза, че била отведена до лечебницата на харема, но след това… — сви рамене. — Като че ли никой нямаше представа какво е станало с нея. Сякаш изведнъж, просто така… — махна с ръка, — нея никога не я е имало.
В клетката до прозореца малкото врабче раздвижи криле и започна да чурулика. След известно време Анета продължи разказа си:
— Животът в харема продължи да си тече по същия начин. Никой не говореше за Силия или Кая, както беше известна там. Не я споменаваха даже онези къзлар като Гюлбахар и Турхан, които бяха нейни приятелки. Аз знаех, че валиде ме наблюдава точно както вероятно бе наблюдавала Силия през цялото това време. Мисля, че и тя беше озадачена от случилото се. Аз наистина ли исках да предам приятелката си? Но трябваше да се правя, че е така, трябваше да я оставя да мисли, че съм го мислила. За нищо на света не можех да се издам колко ми липсва моята приятелка, колко жадувам да узная къде е и какво се е случило с нея. Затова държах очите си отворени, но устата — плътно затворена. Маската, която си сложих, беше съвършена. Но се заклех, че някой ден ще я намеря и че ще измъкна оттам и двете ни.
Годините минаваха, общо четири, всяка почти като предишната. И тогава, почти в един и същи ден, се случиха две невероятни неща. Първото беше, че най-сетне разбрах къде е Силия.
— Как разбра?
— Най-странното беше, че ми го каза валиде — отговори Анета и поклати тъжно глава. — Била ходила на посещение в Стария дворец или Двореца на сълзите, както го наричаха, защото там изпращаха жените на всеки починал падишах. Прислужвах й нещо в личните й покои, когато тя изведнъж изтърси: „Днес видях приятелката ти Кая“. Каза го толкова небрежно, като че ли говореше за времето. Евфемия! — възкликна Анета и за първи път гласът й почти я предаде. — Можеш ли да си представиш какво почувствах в този момент?! Не можех да повярвам, че ушите ми не ме мамят!
Видях приятелката ти Кая. Правилно ли бях чула? Усетих как постепенно пребледнявам.
За мой късмет бях свикнала на малките й номера — по това време тя вече остаряваше и ставаше все по-злобна — та проявих благоразумието да не вдигам очи от пода, за да не може да разгадае изражението ми.