— Ваше величество?
— Казах, че днес видях приятелката ти Кая. В Стария дворец.
— Кая ли? Да, ваше величество — едва успях да продумам.
Силия беше жива! И не само жива, но и живееше съвсем близо до мен! През цялото това време е била наблизо! Единственото, на което се надявах, бе гласът ми да не ме издаде.
В продължение на няколко минути валиде не каза нищо повече. Накара ме да й донеса един от нейните шалове, след което й помогнах да се настани на любимото си място до прозореца. Много обичаше да седи там. Спомних си за първия път, когато й прислужвах в тази стая. Каква досада само! Бяхме четири, любимите й прислужници. Трябваше да стоим прави, разбира се. А как ни боляха гърбовете, не можеш да си представиш! Валиде можеше да седи така часове наред и да наблюдава лодките и корабите по Златния рог как влизат и излизат. Гледаше, мечтаеше, кроеше поредния си хитър план. Но през онзи ден, след всичките онези години имах чувството, че не съм правила нищо друго през живота си.
— Колко жалко! — изрече тя след известно време, без да сваля очи от прозореца. — Падишахът винаги я беше харесвал.
И продължи да съзерцава Златния рог, но аз не бях вчерашна и не си позволих да вдигна очи. Продължих да гледам към пода. Тя имаше обичая някак си да те вижда, дори когато не гледа право към теб. Не знам как го правеше — понякога си мислех, че вижда през порите на кожата си — но точно затова не смеех да вдигна очи.
— Днес си необичайно мълчалива, Айше — рече тя след известно време.
Мълчалива ли съм била? За Бога! Гърлото ме болеше толкова силно, че се страхувах да не избухна. В този момент не бях много сигурна дали я мразя, или обичам. Отворих уста да отговоря, но оттам не излезе и звук.
— Не плачи, Айше — чух я по едно време да изрича меко. — Много добре знам какво е да обичаш приятел!
В продължение на няколко минути в малката варосана монашеска килия настъпи гробна тишина. Евфемия не смееше дори да диша, за да не развали магията. А после Анета заговори отново и този път гласът й си беше възвърнал обичайната твърдост.
— Това бяха последните думи, които ми каза. Два дена по-късно беше мъртва.
— Кралицата мъртва!
— Точно това си помислихме и ние в началото — отбеляза Анета и не можа да не се усмихне на ужаса, който долови в гласа на малката послушница. — Валиде, мъртва? Струваше ни се невъзможно. Но беше точно така. Почина през нощта. И човекът, който я откри, бях аз.
Анета се обърна по гръб и се вторачи в тавана. Представи си се отново в спалнята на валиде. Все едно отново виждаше тялото, което лежеше там, вече пожълтяващата кожа, отпуснатата уста, ръцете — плътта им вече твърда и студена — сгънати прилежно една върху друга. Невероятното усещане, че някаква могъща магия е била най-сетне развалена и че тя я вижда за първи път — че всичко, което е представлявала валиде султан, е било само илюзия, волеви акт.
„Значи това е смъртта — спомни си, че си помисли тогава. — Само това ли?“
Но и до днес дори самата мисъл за този момент беше достатъчен, за да облее тила й с капчици пот. А после и онзи диамант, който беше толкова голям, че не се побираше в свития юмрук на валиде. „Синевата на султана“.
Колко ли пъти оттогава насам си беше припомняла ужаса на онзи момент, битката с вече разлагащото се тяло, за да освободи камъка. С леко потреперване си спомни и как бе захапала тази вече странно сладникава мъртва плът, втрисащото пукване на пръста, когато накрая успя да изтръгне камъка изпод него…
Сякаш за да се отърси от този спомен, Анета пак седна в леглото и облегна гръб на стената.
— И тъй като бях работила като лична прислужница на валиде султан — продължи, подбирайки внимателно думите си, — вече бях свободна. Тя ми беше подарила свободата. Както и още нещо. Нещо с огромна стойност. Един диамант.
— Диамант ли?
— Наричат го „Синевата на султана“.
— Подарила го е на теб?
— Не, глупаче! Беше мъртва, забрави ли? — възкликна Анета и шляпна Евфемия през лицето, но доста по-силно, отколкото й се искаше. — Откраднах го от нея!
— Откраднала си го?!
— А тя не ми ли открадна всичко, а? — проблеснаха очите на Анета. — Да, откраднах го! Откраднах безценния й диамант! Но за какво?
— Какво направи с него? Още ли е у теб?
— Разбира се, че не. Някога смятах, че за измъкването на Силия от Стария дворец ще бъде необходим кралски откуп. А ето че сега разполагах с такъв! Единственото, за което мечтаех на този свят, е да откупя свободата на Силия заедно с моята — Анета се отпусна назад, внезапно изтощена, и притисна очите си с пръсти. — Там имаше една кира, която познавах и на която имах доверие — една еврейка, която понякога изпълняваше дребни поръчки на жените от харема. Тя не знаеше какво носи, разбира се. Аз приготвих пакетчето така, че да изглежда като бурканче с масло, в което скрих камъка и писмо до Силия. Тя се съгласи да го отнесе до Стария дворец и да го сложи лично в ръцете на Силия. Платих й пребогато за тази услуга.