Що се отнася до останалото… е, то вече зависеше изцяло от Силия.
Анета сложи ръка на гърдите си, като че ли нещо там я болеше.
— Оттогава насам измина повече от година, а все още нямам никаква вест от нея. Нямам представа дали е жива, или мъртва. Нито знам какво е станало с камъка. Всъщност до днес. Докато не се появи той, мъжът, за когото ти споменах. Джон Карю. Евфемия, този човек знае нещо, сигурна съм! Трябва да ми помогнеш на всяка цена да го намеря!
ТРИЙСЕТА ГЛАВА
Когато отново се върна в двореца на Констанца, Карю го завари така, както беше и преди — пуст и празен. Мина през двора, после през кухнята и складовете на приземния етаж, а оттам по външното стълбище, което отвеждаше до пиано мобиле.
Красивата стая на Констанца също беше празна. Както и преди ленените щори бяха дръпнати до средата на прозорците, за да предпазват стаята от жегата навън. Виждаха се остатъците от предишния ден — чиниите с наполовина изядени сирене и хляб, високите чаши вино, почти недокоснати, купчина разхвърляни карти тароки, лежащи насред локвичка от разтопен восък. Сега, когато свещите не горяха, смрадта от канала беше изпълнила въздуха. Дворецът изглеждаше още по-изоставен и от вчера. Изпод краката му се вдигаха облачета прах. Очевидно прислугата на Констанца не се беше завърнала.
От самата Констанца също нямаше следа. Но когато се запъти към прозорците, за да вдигне ленените щори, Карю усети, че в крайна сметка не е сам в тази стая.
В полумрака, в единия край на леглото той различи Пол Пиндар. Беше се отпуснал на възглавницата в полулегнало положение. Носеше мръсна ленена риза, разтворена до кръста, а брадата му не беше бръсната поне от няколко дена.
— Брей, брей, брей! Виж ти кого довя вятърът! — изрече той, загледан в Карю през леко притворените си очи. — Виждам, че вече се чувстваш тук като у дома си — допълни тихо.
— Добър ден и на вас, господарю Пиндар — натърти Карю и дръпна рязко последната щора. Огледа въпросително стаята и попита: — Къде е Констанца?
Пиндар сви рамене. В продължение на няколко секунди двамата мъже се съзерцаваха насред враждебна тишина.
— Мислех, че вече си тръгнал — изрече накрая Пиндар. Облегна се на таблата на голямото легло. Насред мътната светлина от канала, която беше нахлула в стаята, изглеждаше по-блед от обичайното, но този път поне беше трезвен. — Амброуз ми каза, че вече си отплавал. Върнал си се в Англия. Така каза. С един от търговските кораби на компанията.
— Съжалявам, че те разочаровах — отвърна Карю, застанал с високо вдигната глава в другия край на стаята. Изражението му беше кисело. — Май Амброуз не е чак такъв велик разузнавач, за какъвто го смятат. Ако питаш мен, единственото, което го вълнува, е да сложи ръка на онова бебе русалка за колекцията на Парвиш. Пфу! — потрепери. — Не спря да говори за това при последната ни среща. Било неестествено, моля ти се!
— Чумата да го тръшне и Парвиш, и неговата безценна колекция! — извика раздразнено Пол. — Чумата да го тръшне и Амброуз, ако питаш мен! Единственото, което искам да знам, е какво откри за онази твоя сладка монахиня? Монахинята с розовата торбичка!
— Да разбирам ли, че си говорил с Констанца?
— Беше така добра да ми предаде твоето съобщение.
— Е, добре. Наистина се срещнах с една от монахините — изрече бавно Карю. — Но не е тя, не е Силия — замълча, чудейки се как да обясни не само на другите, но и на себе си какво точно се беше случило в манастира този следобед.
— Знаеш нещо! — отсече Пол, който го наблюдаваше внимателно.
— Не, аз не…
— Мисля, че знаеш! — С неочаквана пъргавост Пол скочи от леглото и се приближи до Карю.
— Все още не съм имал възможността да…
— Мислиш, че ти вярвам, така ли? Познавам този поглед! Зная го много отдавна! Виждам бялото на очите ти, а това винаги означава неприятности. Знаеш нещо, проклет ловец на плъхове! Знаеш, а не ми казваш!