От колана под ризата си Пол извади къса кама. Карю усети жилото й, когато Пол я прокара по бузата му, по дължина на дългия белег от ухото до устните му.
— Кажи ми или този път ще ти клъцна ухото!
Карю усети дъха на господаря си, вонящ след поредната нощ с твърде много вино и без сън.
— Няма проблеми, имам си още едно… О, боже! — Карю сложи ръка на бузата си и рязко се дръпна назад. — Защо беше необходимо да го правиш? — Усети кръвта, гъста и топла, стичаща се по врата му. Напипа ухото си и усети, че част от него вече виси. — Господи, ама ти наистина си ми клъцнал ухото!
— Да не си мислеше, че се шегувам, а? Е, държа да ти напомня, че никога не се шегувам! — изрече с леден тон Пол. — Не се прави на дете, само долната част е! Освен това — добави, докато бършеше острието в задната част на ризата си, — както ти сам отбеляза, имаш и друго ухо!
— Господи!
Карю се насочи към масичката, вдигна гарафата с вино и отля част от него върху една от ленените салфетки. После притисна с нея ухото си.
Пол се върна до леглото на Констанца, приседна на ръба му и безстрастно попита:
— Боли ли?
Карю не отговори. Извади един от кухненските ножове от колана си, насочи го към кървящото си ухо и изсъска през зъби:
— Ти не можеш да ми причиниш болка, Пол Пиндар!
С обиграно движение, сякаш кълцаше месо, той замахна и сряза останалото от меката част на ухото си. В краката на Пол се приземи парче кожа с размерите на дребна монета.
Пиндар се загледа безстрастно в парчето от ухото на Карю и промърмори:
— Съжалявам.
Карю се облегна на стената, а после се свлече на пода до седнало положение.
— Никак не съжаляваш даже — рече.
В продължение на известно време в стаята се възцари тишина. Слънцето се беше изместило и сега лъчите му нахлуваха в стаята, осветявайки петното от стената, където беше свалена кожената ламперия, и избелялата дамаска на балдахина над леглото.
— Погледни се само! — подвикна по едно време Карю, притиснал ленената салфетка към пулсиращото си от болка ухо. — Погледни се на какво приличаш! Какво би казал баща ти, ако те види в това състояние?
— Не намесвай баща ми!
Отново продължителна тишина.
— Амброуз смята, че си изпаднал в меланхолия.
Пиндар се опъна отново на леглото и отсече троснато:
— По дяволите Амброуз! Всички вървете по дяволите!
— Защо, Пол? Защо ме мразиш толкова много?
— Грешиш, не те мразя… — проточи Пол. — Или поне не постоянно.
— Тогава какво има?
— Има това, че ти си този, който я видя! А не аз! Защото ти трябваше да събориш онази стена с голи ръце и да я спасиш! А ти не можа.
— Никой не можеше да го направи.
Пак тишина.
— Знам. Но според теб това има ли някакво значение?
Карю продължаваше да седи на пода, облегнат на стената.
— Върни се с мен в Англия — каза. — Корабът отплава след няколко дена. А може и утре, ако задухат подходящите ветрове.
За момент Пол като че ли обмисляше предложението. Накрая изрече, вперил поглед в тавана:
— Не мога. Не мога да си покажа дори носа там. Не и в това състояние. Поне засега… Освен това… — пауза. — Врекъл съм се да играя в играта.
Карю затвори разтревожено очи и промърмори:
— И коя ще да е тази игра, ако смея да попитам?
Като че ли вече знаеше отговора на този въпрос.
— Коя според теб? Играта на Дзуане Мемо, разбира се! Голямата игра!
— А аз си мислех… Мислех, че той ще откаже да те пусне. Нали залозите били твърде високи?
— Какво? Да не би да си мислиш, че ще позволя игра от подобен мащаб да ме подмине? За какъв ме мислиш — за глупак ли?!
— Не чак толкова голям глупак — не му остана длъжен Карю. — Дори и ти не би могъл да бъдеш чак такъв глупак!
— Какво, според теб, правих през последните няколко дена?
Поредната порция тишина.
— Не искаш ли да знаеш как го убедих да ме пусне да играя?
— Не особено.
— Използвах скъпоценните си камъни като гаранция — продължи Пол, говорейки тихо и забързано, като човек в изповедалня. — Продадох всичките си акции в компанията „Левант“, за да ги купя. А сега те са у Дзуане Мемо.
— Всичко, което притежаваш, само и само да участваш в тази игра?
— Всичко, което притежавам — заради този диамант! За да притежавам „Синевата на султана“! Аз трябва да го имам, Джон, трябва да… — Пол преглътна. — А после допълни, но без грам усмивка: — Всичко или нищо. Харесва ми. А на теб?
— Ти не чу ли какво мисли Констанца? Тя не ти ли каза, че…