— Да, да, да! — махна с ръка Пол. — Разбира се, че ще говори така, щом си я подучил!
От устата на Карю излезе някакъв нечленоразделен звук, след което той успя да промълви:
— Ще бъдеш съсипан.
— Този път няма да загубя!
— Откъде знаеш?
— Откъде знам ли? — изрече Пол през стиснати зъби. — Защото… се чувствам… късметлия!
— Ще бъдеш съсипан — повтори Карю.
— Ти май наистина не разбираш, а? — Най-сетне Пол погледна истински към Карю. Очите му имаха изцъкления, извънземен поглед на човек, който не беше спал нормално месеци наред. — Каквото и да стане, поне ще се почувствам жив!
Гондолата на Амброуз Джоунс спря пред стъпалата на двореца на Констанца.
Пътят му беше блокиран от втора гондола, която тъкмо завиваше иззад ъгъла на канала в тяхна посока.
Върху мазните води вонята на канала беше непоносима. Амброуз притисна към огромния си нос памучна кърпичка, напоена с розова есенция.
— Извинете, синьор, това палацо дали не е на дамата, която наричат дона Констанца Фабия? — обърна се към него пътникът на втората гондола, младо момиче на не повече от дванайсет-тринайсет години, облечено в износено и доста избеляло черно монашеско расо.
Амброуз огледа момичето без, особен ентусиазъм. Освен ако не можеха да допринесат с нещо за един от неговите музеи на хартията или шкафове с антики, за които той така усърдно преравяше света — например изящен флорален акварел като онези, които изработваше за него сестра Вероника, или свещена реликва, закупена без много въпроси от някой от техните параклиси (сред последните му особено задоволителни придобивки бяха парчето кост от пищяла на свети Йоан и капката мляко от гърдите на Дева Мария) — Амброуз Джоунс не изпитваше особена любов към монахините.
Но въпреки това дори и в този град на непрестанния и презрян порок монахиня да търси куртизанка? Това нямаше как да не събуди интереса му.
— Имате предвид куртизанката Констанца Фабия, така ли?
— Си, синьоре. Ла кортеджана онеста!
— И кой пита, ако смея да запитам?
— Евфемия — отговори момичето с дрезгавия, леко писклив тон на венецианския диалект. — Сестра Евфемия! — допълни гордо. А когато спомена островния манастир, към чийто орден принадлежеше, една от пясъчнорусите вежди на Амброуз едва доловимо потрепна.
— Е, скъпа моя, определено си се отдалечила доста от дома си!
Въпреки че познаваше перфектно манастира — все пак многократно беше посещавал градините му и ателието на сестра Вероника — той не сметна за необходимо да споделя тази информация с нея.
— За вас е доста необичайно да излизате навън, нали? — отбеляза. — Доколкото ми е известно, вашият орден води затворен живот.
— Така е, синьор, обаче аз съм монахиня от миряните, от онези, които се наричат постулантки — послушници, де — отговори с усмивка Евфемия. — И онези правила не важат за нас, а само за хористките. Въпреки че, ако старата Чистофайница… така де, искам да кажа сестра Пурификасион постигне своето, ще ни затвори до една… Според нея това водело до скандална липса на морал и не трябвало да се позволява, ама на никоя от нас не й пука к'во мисли тя сега, когато нашата блажена игуменка сестра Бонифача гушна букета, мир на душата й…
— Чакай, чакай, по-полека! Добре, разбрах! — Все така държейки благоуханната кърпичка до носа си, Амброуз я изгледа безстрастно. — Кажи ми тогава, сестро…
— Ако искате, викайте ми Фемия!
— Може ли? Колко мило! Е, Фемия — изрече Амброуз и разтегна устни над зъбите си в нещо, наподобяващо усмивка, — Кажи ми как успя да стигнеш дотук, моля?
Стори му се, че малката монахиня, седнала толкова наперено в опърпаната гондола, има вид на човек, наслаждаващ се на неочаквана ваканция.
— Просперо Мендоса, синьор! — изрече звънко тя. — Той ми рече как да стигна дотук!
— Просперо Мендоса ли? — Веждите на Амброуз отново потрепнаха. Свали бавно кърпичката от носа си и добави: — Търговецът на скъпоценни камъни от еврейското гето?
— Същичкият. И на вас ли ви е приятел, синьор?
Амброуз Джоунс се вторачи в малката монахиня с присвити очи и такова сурово изражение, че тя иначе би изтръпнала, ако в момента не беше толкова опиянена от чувство за собствената си значимост.
— Той ми рече, че тук е най-вероятно да открия чужбинския джентълмен! — добави звънко. След което съвсем неприкрито и с наивна откровеност се вторачи в носа на Амброуз. И най-сетне дойде на себе си. Даде си сметка, че събеседникът й е използвал доста неумело нейния майчин език и това я наведе на велика мисъл: — Хей, ама вие също сте чужбински джентълмен, нали?