В този момент до тях достигна звук от изтракване, идващ някъде над главите им. Двамата вдигнаха очи и видяха, че някой от балкона на първия етаж вдига ленените щори. Евфемия отвори уста, за да каже нещо, но 'Амброуз й даде знак да замълчи.
— Шшшт! — сложи пръст на устните си той. — Тихо, дете! И стените имат уши, не знаеш ли? Ела и седни при мен! Не искаме целият свят да чуе разговора ни, нали? — посочи към отворения прозорец в двореца на Констанца и потупа седалката до себе си. — Така! — отсече. — Мисля, че трябва да започнем от самото начало, нали?
— Ами, синьор, аз не съм много сигурна… — опита се да се дръпне Евфемия, но Амброуз сграбчи здраво ръката й. Дори дебелият, ръчно тъкан плат на расото й не успя да попречи на пръстите му да се впият в плътта й. — Казах не, сир…
— О, стига глупости, момиче! Искаш ли да ти помогна, или не?
— Си, синьоре — тихичко.
— Добре. Е, започвай, защото нямам цял ден! И можеш да започнеш, като ми покажеш онова писмо! Знам, че си го скрила някъде из расото си…
Карю дочу нечии гласове пред двореца на Констанца. После откъм канала чу и отблъскващата се от стените гондола, и виковете на гондолиерите. А после познат глас — английски, жизнерадостен, непогрешим.
Карю се надигна от пода и се запъти към прозореца. Точно както и предполагаше. Амброуз Джоунс. По дяволите! Дръпна се, като се надяваше да не го видят, но точно тогава осъзна, че в гондолата има втори пътник, с когото Амброуз беше потънал в някакъв сериозен разговор. Странна работа. Почти му се стори, че другият човек е жена. Надникна предпазливо над перилата на балкона, за да погледне още веднъж. Видя познатия едър гръб на Амброуз, но събеседникът му беше скрит, защитен от слънцето на малкия навес над гондолата.
Дръпна се обратно назад.
— Това е приятелят ти, разузнавачът Джоунс — отбеляза с такова изражение, сякаш току-що беше сдъвкал лимон. — Ето ти и една гатанка: каква е разликата между Амброуз и умрялата риба? Отговор: никаква. И двете с всеки изминал ден вонят все по-отвратително.
— Амброуз ли? — възкликна Пол и седна в леглото. — Доста се позабави този човек. Имам една работа с него и му изпратих вест да се срещнем тук — стана от леглото, изгледа безстрастно Карю и отбеляза: — А ти нямаше ли да хващаш кораб?
Карю свали окървавената салфетка. Ухото му най-сетне беше спряло да кърви.
— Това ли е единственото, което ще кажеш?
— Ако искаш да кажа, че съжалявам за ухото ти, е, както ти самият съвсем правилно изтъкна, не съжалявам!
— Значи си твърдо решен да се впуснеш в това? Имам предвид в играта?
— Дали ще играя в играта на Мемо ли? — изгледа го подигравателно Пол. — Да, ще играя! — докато изричаше това, по стълбите отвън се чуха стъпки. — Само посмей дори да намекнеш за това пред Амброуз и ще ти клъцна и другото ухо!
В този момент Амброуз Джоунс влетя в стаята.
— О, приятели мои! Скъпи мои приятели! Какъв късмет да заваря и двама ви тук! — Разпервайки ръце, той ги изгледа последователно с блажена усмивка на лице. — Тъкмо двамата човека, които най-много исках да видя!
— Какви новини носиш, Амброуз? — сряза го Пол. — Блестиш като метеорит, както определено правиш непрекъснато.
— Пол, скъпи мой! — възкликна Амброуз, приближи се до него и го прегърна нежно: — Нося страхотни новини!
— За бога, Амброуз, какви новини? Че цялата португалска флота се е разбила в скалите на Буена Есперанца ли? — отблъсна го леко Пол, отчасти развеселен, отчасти ядосан. — Не, не ми казвай! Открил си гъска, която снася златни кюлчета!
— Нищо подобно — отвърна усмихнато едрият мъж, свали жълтия си тюрбан и попи потта от блесналото си чело. — Не можете ли да се сетите? Та нали всички ние я търсим от толкова много години!
Пол и Карю застинаха по местата си и го зяпнаха.
— Искате да кажете, че не сте ме видели да идвам, така ли? И никой от вас случайно не ме е чул да разговарям в гондолата до стълбите долу? — Изгледа ги внимателно. — Питам, само защото се надявам да не съм развалил изненадата…
— Амброуз, не ни дръж повече в неведение! Казвай, за бога!
— Както желаете. Мисля че… гласът му потрепери, — мисля, че я открих! Божичко, направо не мога да повярвам, след толкова много време! — Докосна с трепереща ръка устните си.
— Открил си я? — изгледа го Пол, още повече пребледнял. — Но какви ги говориш, за бога?
— Русалката за колекцията на Парвиш, разбира се! Какво друго, според вас, търся от толкова много години? — В очите му имаше сълзи. — Тя е тук, Пиндар! Моята русалка! Пристигнала е във Венеция!