ТРИЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Карю вървеше към своето жилище, но съзнанието му беше толкова силно изпълнено от странността на случилото се между него и Пол в дома на Констанца, че беше стигнал почти до моста Риалто, когато си даде сметка къде всъщност го водят краката му.
Най-големият пазар на Венеция беше необичайно претъпкан този следобед. След като прекоси моста, Карю започна да си пробива път с лакти сред тълпите амбулантни и чуждестранни търговци, еврейски продавачи на злато и скъпоценни камъни и една пътуваща акробатична трупа, рекламираща представлението си. Тъкмо беше стигнал до другия край на пазара, когато се сблъска със старец, вървящ в обратната посока.
— Хей, англичанино! — провикна се възмутено глас, който му се стори познат отнякъде. — Къде е пожарът? Не можеш ли да гледаш къде вървиш?
Карю сведе очи и зърна пред себе си дребната, брадата фигурка на Просперо Мендоса, който го гледаше унищожително.
— Просперо!
— Пак ли ти, англичанино?! — възкликна старецът и го изгледа неодобрително. — Все тази твоя смръщена физиономия! Какво става, да не би някой да е умрял? — А после, след като се вгледа с късогледите си очи в лицето на Карю, добави: — Какво е станало с ухото ти? — Без лупата, скриваща лицето на евреина, чертите му всъщност изглеждаха много приятни. — Изглежда така, сякаш го е оръфало куче — лицето му светна — очевидно мисълта му се стори крайно забавна.
— Куче ли? — изръмжа Карю и сложи ръка върху белязаната си лява буза, за да изстърже няколко корички засъхнала кръв, останали там. Беше толкова потънал в мислите си, че почти беше забравил за ухото си. — Нещо такова.
— Ама и вие, англичаните! Какво ви става, бе, хора? Все да се биете, все да се лее кръв! — възкликна Просперо. — Накъде си тръгнал все пак?
Когато Карю му обясни къде се намира жилището му, Просперо каза, че работата му го водела тъкмо в тази посока и така двамата тръгнаха заедно.
Минаха отново през пазара, а после поеха на юг от Големия канал, подминавайки сергиите на продавачите на плодове и зеленчуци, подредили стоката си на пирамиди в ярки цветове. Оттам минаха напряко през колонадата на рибния пазар, покрай щайгите с живи раци, рафтовете скумрия и сардини, и миниатюрната аншоа, преливаща от сандъците си като блестящи кюлчета сребро.
— А как е търговецът Пиндар? Вчера пак дойде да ме види, пита ме за стойността на всичките си бижута и камъни. Сигурно си ги спомняш — показах ти ги, когато онзи път дойде при мен, онези, които беше оставил на съхранение при мен?
Но Карю, който изобщо не беше в настроение за разговори, не отговори.
След още няколко минути старецът продължи:
— Но този път доведе със себе си още един човек. Венециански господин. Никакви маниери, но това си е в рамките на нормалното за тук. И някак си мръсен на вид. Каза, че бил негов приятел, от минали времена, обаче погледът му никак не ми хареса — старецът поклати глава. — Взе със себе си всички скъпоценности на търговеца и рече, че отсега нататък щял да ги пази той — Просперо вдигна скръбно очи към Карю и запита: — Но защо, англичанино? Господарят ти не иска да ми каже нищичко! За какво е цялата тази работа?
— Мръсен на вид, казваш — промърмори намръщено Карю, сякаш беше лапнал лимон. — Е, това трябва да е бил Франческо. Сигурен съм в това, колкото, че яйцето е яйце!
— Да, точно както казваш, същият! Франческо, сега си спомням името му.
— Е, в такъв случай изобщо не съм изненадан, че не ти е казал нищичко, защото повече няма да ги видиш — отбеляза Карю. — Не си ли чул? Твоят слабоумен приятел, търговецът ще играе в голямата игра на Дзуане Мемо!
— Аха! — поглади брадата си Просперо, сякаш това обясняваше всичко. Погледна Карю с подновен интерес и извика: — Диамантът, нали? Ти виждал ли си го? — Вече почти подтичваше, за да върви в крачка с Карю — на неговата една крачка старецът правеше по две-три.
— Диамантът ли? О, да, видях го! — процеди през зъби Карю. — Да бъде проклет денят, в който той го зърна!
— Значи е болен от онази лудост, а? — Просперо изгледа тъжно Карю.
— Да — отговори Карю. — Мисля, че с чиста съвест можем да го определим така.
Риалто и пазарът бяха останали далече зад тях. Двамата мъже вече си проправяха път из поредица от малки канали и странични улички, отвеждащи към един от по-бедните квартали на града. Улиците ставаха все по-тесни и по-тесни. Тълпите се разредиха, докато накрая всичко наоколо опустя, обаче Карю беше прекалено угрижен, за да обърне внимание. Розовата и червената мазилка от стените на къщите около тях се ронеше, жените си крещяха една на друга от прозорците на горните етажи и простираха прането си над главите им. Група деца с дрехи, които бяха толкова парцаливи, че децата изглеждаха като голи, играеха в прахоляка. От една врата излезе жена с начервените бузи и абсурдно високите обувки на обикновена куртизанка. Когато децата я зърнаха, едно от тях грабна камък и го метна по нея. „Путана, путана!“ — разкрещяха се пискливо останалите. Камъкът не улучи жената, но бръсна рамото на Просперо, който в този момент минаваше оттам. Той сведе глава и бързо тръгна напред, но не и преди да бъде забелязан. „Ебрео, ебрео[17]!“ — разкрещяха се пак децата и започнаха да подскачат подигравателно около него, докато Карю не ги напъди.