— Между другото, тя намери ли те?
— Кой да ме намери?
— Онази малка монарке, която дойде тази сутрин в работилницата ми.
— Монарке? Монахиня? — Карю се закова на място. Имаше чувството, че беше получил юмрук в корема. — Каква монахиня?
— Нямам никаква представа защо тя е решила, че аз знам къде живееш, затова й казах, че може да се пробва в къщата на Констанца Фабия…
— Но аз току-що идвам оттам, и не видях никаква монахиня! — извика Карю, сграбчи Просперо за раменете и го разтърси. Възможно ли бе тя да бе тръгнала да го търси? — Как изглеждаше?
— Как е изглеждала ли? — изписка старецът. — Че както изглеждат всичките — черно расо, черен воал. Изглеждаше като монахиня, идиот такъв!
— Хайде, стига, старче! Знам, че можеш и по-добре! — разтърси го отново Карю, но този път по-силно, така че едва не го повдигна от земята. — Стара или млада? Тъмна или светла?
И в този момент си даде сметка, че лицето й, онова лице беше непрекъснато пред очите му. Спомни си думите на Констанца: „Съжалявам горкото момиче, което ще се влюби в теб, Карю!“.
— А имаше ли бенка? Ето тук! — и посочи към собственото си лице. — На бузата?
— Какво искаш да кажеш? Монахиня с бенка на бузата? — възкликна Просперо с глас, по-писклив от всякога. — Вече разбрах всичко. Нищо чудно, че имаш само едно ухо — опита се да се отскубне от ръцете на Карю. — И би ли бил така добър да си свалиш ръцете от мен, млади човече?
— Не, не е това! Изобщо не става въпрос за нещо такова! — простена Карю и пусна стареца. — Извинявай, Просперо! Но какво искаше тя?
— Откъде да знам? — тросна му се евреинът и намусено разтри едното си рамо. — Не искаше да ми каже. Каза само, че се казва Евфемия — изгледа раздразнено Карю и допълни: — И не, нямаше бенка на бузата!
Тъкмо се канеха да завият към един малък площад, когато Карю усети как Просперо го дърпа за ръкава.
— Почакай, англичанино! — прошепна зад него. — Не отивай там!
От другия край на площадчето към тях крачеше бавно маскиран мъж. В едната си ръка държеше дълга тояга и, въпреки непоносимата жега, беше облечен с палто, толкова дълго, че метеше земята, и толкова твърдо, сякаш беше обработено с катран или восък. Странната му маска имаше формата на голяма човка на птица — на гарван или врана. Птици, за които Карю знаеше, че са лоша поличба.
Направи крачка напред с намерението да прекоси площадчето, но Просперо продължаваше да го държи здраво за ръкава.
— Но какво ти става, англичанино? — изсъска старецът. — Да не би да искаш да умреш? Ти не познаваш ли чумавия доктор, когато го видиш? — И посочи към зловещата маскирана фигура. — Значи вече е тук, в града. Както казваха — гласът на стареца потрепери. — Би било лудост да минем оттук!
— Налага се. Трябва да си събера нещата.
— Послушай ме — остави ги! Не ти трябва да ходиш там!
— Но корабът ми отплава само след няколко дена! Няма да се бавя много тук.
Просперо въздъхна и изрече:
— Тогава бързо, ела с мен! Ще ти покажа друг път, по-безопасен.
Продължиха да вървят забързано, но в гробна тишина. Този път Карю вървеше след Просперо, който се движеше с изненадваща за годините си скорост. Уличките по тези места бяха почти пусти, както и голяма част от къщите — рушащите се жилища на бедните бяха залостени, грубите им дървени кепенци бяха превърнати в барикада срещу изпаренията и болестта. Атмосферата беше толкова странна, че даже Карю вече я усещаше. Страхът и болестта започнаха да се лепят по кожата му като пот.
Отнякъде наблизо до тях достигна скръбния звук на църковна камбана, звъняща за погребение. После завиха зад един ъгъл и се озоваха в началото на друг, доста по-голям площад. Въпреки църквата в центъра му, площадът имаше опърпан, почти изоставен вид. Между плочите растяха бурени. За разлика от повечето църкви на града, тази тук беше обикновена и без никакви украси — бедна църква за бедни хора.