Пред вратата се беше събрала странна група хора. Жена с пребледняло лице и две малки момиченца, и още две други жени. До тях се виждаше огромен, подобен на великан мъж, който носеше в ръцете си малка правоъгълна кутия. Мина известно време, докато Карю си даде сметка каква е тази кутия — бебешки ковчег.
Когато Просперо зърна погребението, се закова на място и отсече:
— Не мога да продължа по-нататък с теб, англичанино. Сигурен ли си, че трябва да отидеш? Не би трябвало да оставаш тук. Не е безопасно.
— Не се тревожи за мен, Просперо! После ще се върна в къщата на Констанца, няма да остана тук много дълго.
— Добре тогава. Значи мини под онази арка и продължи покрай канала, докато не стигнеш до Болницата за нелечимите.
Ала Карю изобщо не го слушаше. Погледът му беше прикован върху малкото погребение.
— Слушаш ли ме изобщо? Казах…
— Да, чух какво каза. А сега погледни там! Онзи там от другата страна на църквата не е ли Амброуз?
И Карю посочи към един от двамата мъже, които гледаха погребалната процесия от другия край на площада. Другият мъж беше преметнал през рамо чувал.
— Не питай мен, аз съм старец. Как бих могъл да видя толкова надалече?
— Хиляди мълнии, този човек е навсякъде! — възкликна слисано Карю. — Но как го прави, за бога? Току-що го видях, беше в дома на Констанца преди няколко минути!
— Е, в такъв случай сбогом! Не мисля, че ще се видим отново — рече Просперо и тръгна в обратната посока. Но после като че ли си спомни нещо. Спря и се провикна към Карю: — Още едно нещо, англичанино…
— Какво?
Карю вече беше стигнал до средата на площада.
— Онази монахиня. Сега си спомних как тя каза, че е от островния манастир, онзи с ботаническата градина, нали се сещаш?
Дали Карю го беше чул? Просперо не беше сигурен. Видя го как побягна по неравния калдъръм. Предстояха неприятности — старецът ги усещаше с костите си.
— Вие, англичаните — промърмори той и поклати глава по посока на бързо изчезващата фигура на Карю. — Все да се биете, все да се лее кръв!
Кръв. Точно така. В мига, в който Карю зърна Амброуз, застанал там — толкова самодоволен, толкова зализан, толкова сигурен в себе си — вече я видя. Кръвта! И ако изобщо беше възможно — кръвта на Амброуз.
Връхлетя го спомен, ясен и пронизващ като зимна светлина — за момента, когато беше погледнал през балкона на двореца на Констанца и беше зърнал този прекалено солиден гръб с жълтия тюрбан, седнал в гондолата. До него седеше жена, но не се виждаше добре. Той беше чул гласа й. Сега беше повече от сигурен, че тази жена е била Евфемия, монахинята от манастира на острова. Макар и насред изблик от радост и отчаяние, беше сигурен, че тази жена е била изпратена от Анета. И въпреки това Амброуз очевидно не беше сметнал за необходимо да му предаде нейното послание — не само не беше споменал нищо за нея, но и по всяка вероятност нарочно я беше отпратил.
Карю изобщо не се зачуди защо Амброуз му желае злото. Не се зачуди и какво прави този човек в тази бедна, обхваната от чумата част на града. Подобни любезности изобщо не бяха в негов стил. Докато тичаше, в главата му имаше само една мисъл — да впие ръце във врата на Амброуз и да откъсне главата на гадното копеле, да разбие самодоволната му физиономия върху калдъръма, да го изтрие завинаги от този свят.
Но както изглежда, нямаше да стана точно така. Някой друг май щеше да се озове там първи. Докато се приближаваше към групата, Карю забеляза, че между Амброуз и неизвестния му спътник тече някакво пререкание. И за негова изненада това пререкание като че ли включваше опечалените пред вратата на църквата. Площадът, който само до преди няколко мига изглеждаше пуст, сега постепенно се пълнеше — като че ли със зрители, дошли да гледат представление. Странната атмосфера изведнъж се нажежи още повече, достигаща точката на кипене.
С инстинктите си на уличен побойник Джон Карю разбра, че нещо ще се случи.
ТРИЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Врата на църквата беше затворена.
— Отворете вратата! — викаше Мариам, хванала под едната си ръка мъничкия ковчег, а с другата удряше с юмрук. — Дошли сме за заупокойна молитва за нашите мъртъвци!
В продължение на известно време не се случи нищо. Тя отново удари с юмрук по вратата.
— Само една молитва, отче! За мъртвото ни бебе!
Най-накрая от другата страна на вратата до тях достигна приглушен глас, но вратата остана затворена.