През тълпата премина вълнение.
Мариам се обърна към жената до себе си и отчаяно рече:
— Не е добре. Елена! Той няма да отвори.
В този момент зад нея се обади познат глас — мъжки глас:
— Че ти какво очакваш? Това бебе не е човек!
И към групата пред църквата се приближи спътникът на Амброуз — мъж с кожена торба през рамо. Когато Мариам го видя, тя се дръпна назад. По лицето й се изписа такъв ужас, сякаш беше зърнала призрак.
— Паная моу! — Инстинктивно тя направи крачка встрани и застана точно пред Елена и нейните две момиченца. — Ти! Какво, за бога, правиш тук?
Когато видя реакцията й, мъжът като че ли изведнъж порасна и се изду, сякаш се почувства много доволен от нещо. Направи няколко неуверени стъпки към тях, а после се обърна към Амброуз и рече:
— Виждате ли какво ви казах, сир? Грозна като хипопотам! — Изкиска се. — Има си мустаци и всичко останало, макар че това не го помнех.
Най-сетне Мариам дойде на себе си и изрева:
— Бочели! — Нещо я присви в гърдите. Значи в крайна сметка човекът в селото наистина е бил той. Имаше много лошо предчувствие за тази работа, най-лошото предчувствие, което някога беше изпитвала. — Какво искаш?
— Както винаги пестелива в думите, а? — изсмя се Бочели, показвайки двете черни пънчета отпред, където някога са били зъбите му. — Какво искам според теб? Дошъл съм за ей това там — и кимна по посока на малкия ковчег. А после, високо, така че всички да го чуят, допълни: — Дойдох да прибера онова, което е мое!
За момент Мариам се вторачи изумено в него.
— Какво си дошъл да направиш? — извика.
— Чу ме! — отсече нагло и предизвикателно той. — Дойдох да прибера онова, което е мое.
Мариам разбра, че трябва да мисли бързо. Малката тълпа зяпачи си мърмореха нещо един с друг. От къщите излизаха нови хора, които бързаха да се присъединят към тях. Мариам познаваше много добре мисленето на тълпите. Направи още една крачка назад — към Елена и двете й момиченца.
— Не знам за какво говориш, Бочели!
— Ти достави… онова, дето е в кутията… във Венеция и сега си го искам обратно!
— Не е вярно! — отговори тя, опитвайки се да запази самообладание. — Ти ме молеше да ти я махна от главата! — Сърцето й вече туптеше толкова силно, че и самата тя го чуваше. — Даде ми кон — допълни, съзнавайки, че трябва да запази спокойствие, да не издава по никакъв начин отчаянието, което изпитваше отвътре. — Даде ми два коня, помниш ли?
— Да, точно така. Платих ти пребогато! — отговори Бочели, погледна пак към спътника си, а после тръгна към тях. — За да го държиш живо, докато стигнете до Серенисима.
— Не! Уговорката ни не беше такава!
— Ти ми каза, че отивате във Венеция и че ще го докарате живо дотук. Прояви малко разум — как щях аз да се грижа за него? Виждаше се, че майката няма да живее още дълго — сви безразлично рамене. — А после ви видях в Месина. Глутница женски, при това и вие самите изроди! — Пак се изкиска. — Беше перфектна сделка! Хайде, стига! И вие самите сте били доволни да го използвате, нали? Ти каза, че ще бъде полезно за работата ви.
— Нищо подобно не съм казвала! — По една от ръцете на Мариам запълзяха тръпки. Тя притисна малкия ковчег към гърдите си и добави: — Никога не бих изрекла подобно нещо!
— Виж какво, впрегатно животно такова! — Изнервен от тълпата повече, отколкото му се искаше да си признае, Бочели започваше да губи търпение. Вече беше толкова близо до нея, че тя усещаше вонящия му на лук дъх. — Беше полезно за работата ви, докато беше живо! — прошепна й бясно. — А на мен ще ми бъде полезно сега, когато е мъртво, разбра ли? Веднага ми го дай!
Протегна ръце, за да вземе ковчега от ръцете й, но Мариам, която се извисяваше три глави над него, не му го даде. През тълпата премина колективна въздишка — хората не бяха много сигурни дали да се смеят, или да дюдюкат на тези номера.
— Наричаш го „то“, така ли? — изръмжа Мариам.
— Много добре знаеш за какво говоря! А сега не бъди по-голяма глупачка от това, което вече си! — Бочели хвърли поглед към Амброуз и добави: — Виждаш ли онзи мъж там, онзи с тюрбана? Той ще плати пребогато за това! — В отчаянието си да докопа ковчега, тонът му беше станал почти умоляващ. — Виж какво, ще се погрижа и ти да получиш своя дял, нещо допълнително за неприятностите. Но няма да е добре за никого от нас, ако то започне да се разлага, схващаш ли?
— Синьор Бочели! — Това беше Елена. Беше пристъпила напред и гледаше ужасено към Бочели. — Какво иска този мъж от нашето мъртво дете? — Пауза. — Да, мъртво дете! — повтори, като се обърна към тълпата зяпачи. — Мъничко бебе, мир на душата му!