Едно от момиченцата — Лея се разплака.
— Дошли сме, за да го опеем и да го погребем, както се полага — продължи Елена. — Моля ви, позволете ни да влезем в църквата!
— Срамота! — изкрещя към Бочели жена със зелена забрадка.
— Да, срамота! Позволете на горките хорица да влязат и да погребат детето си! — припя една перачка със зачервени ръце, надничаща от прозореца си. Твърд кръгъл предмет — гнила ябълка, хвърлен от незнайна ръка, се приземи в краката на Бочели.
— Почакайте!
До този момент Амброуз беше стоял безмълвно зад Бочели, в края на тълпата. С показно отвращение от мръсотията, която го обкръжаваше, той държеше пред носа си ароматизирана торбичка, пълна със сушени билки, за профилактика срещу болестите. Само очите му — две немигащи, изцъклени сини копчета издаваха факта, че наблюдава всичко, което става наоколо.
— Почакайте! — Силният му и спокоен глас отекна из пълния с бурени площад като камък в езеро със студена вода. — Добри хора на Досдуоро, защо си хабите съчувствието за тях? Та тези жени са странници за вашия град! Не по-добри от цигани! — Неловка тишина. — А всички знаем какви са циганите!
В сравнение с шумния народен говор на тълпата тонът на Амброуз, въпреки английския му акцент, звучеше успокояващо патрициански. Кънтеше из целия площад с безмилостен авторитет.
— Всички знаем какви са циганите, нали? — продължи той.
— Те лъжат. И мамят. И крадат!
— Те крадат деца! — провикна се един мъж с гуша на врата.
— Всички го знаят!
— Именно — кимна Амброуз, докато въртеше бавно торбичката между пръстите си. — Не бих се изненадал да крадат и бебета!
Замълча за една-две минути, за да даде възможност на тълпата да осмисли чутото. А после хитро продължи:
— Кой може да каже, че това бебе — ако в кутията изобщо има такова — е тяхно?
И вдигна отново торбичката към носа си. В прецизно изчислената от него пауза над площада се възцари тишина.
— И така, кажете ни — изрече Амброуз насред тишината, — коя от вас е майката? — пронизващият му поглед падна първо върху Елена, а после върху Мариам. Очите на всички бяха приковани върху малката група жени, скупчени пред вратата на църквата. Когато никоя от тях не отговори, Амброуз поклати бавно глава и отбеляза: — И аз така си мислех.
А после, подобно на дълбока въздишка, сред тълпата се надигна брожение. Но този път от различно естествено — внезапен изблик на гняв.
— Циганите носят само мръсотия и болести! — След като вече беше сигурен, че е привлякъл тълпата на своя страна, Амброуз рискува да заговори малко по-високо. — Знае ли човек? Може дори да носят и чумата!
— Мадона! Какво рече той? — Чумата ли рече? — Ами да… чумата… чумата…
Въздухът изведнъж се изпълни със страх. С гняв също. Мариам почти го надушваше, усещаше как се плиска около нея. В гърдите й пак нещо се сви. Едва успяваше да си поеме дъх.
— Да, точно така, чумата! — извика вече Амброуз и изгледа триумфално тълпата. — Защо тогава да пилеем съчувствието си за тази напаст? Когато именно те, тези мръсни циганки, са донесли тази ужасна болест сред вас…
Амброуз почти крещеше, опиянен от собствената си риторика. Но почакайте! Какво е това? В ухото му заговори един познат английски глас:
— Цигани ли? Че те не приличат на нито едни цигани, които съм виждал, господин Амброуз!
Амброуз се завъртя на пети. Когато зърна пред себе си Карю, челюстта му увисна.
— Ти! Промъкваш се значи! Защо се появяваш там, където не те сеят?
— И аз се питах за вас същото, господин Амброуз!
Карю не даваше и пет пари нито за жените, нито за мъртвото им бебе, но прекрасно разбираше какво прави в момента Амброуз Джоунс.
— Тези жени не са циганки! — изкрещя той. — Приличат ли ви на циганки, а? — Огледа разкривените от страх лица на тълпата. — Защо изобщо го слушате този? — посочи с обвинителен пръст към Амброуз. — Той е чужденец, странник за вашия град! Кой може да гарантира, че не той ви е донесъл чумата, а?!
— Карю! — Бледите очи на Амброуз щяха буквално да изскочат от орбитите си. — Да не би да си полудял? Да, мисля че е така. Мисля, че най-накрая наистина си полудял!
Водени от изисканото облекло и господарското поведение, за хората беше втора природа да се преклонят пред Амброуз. Но когато видяха Карю, те разбраха, че той е един от тях. Така, за огромен ужас на Амброуз, сред тълпата се възцари неловко мълчание.
— Познавам този човек — продължи Карю, сочейки към Амброуз, който започваше да става задоволително нервен. — И ако някой изобщо е лъжец и измамник, то това със сигурност е той!