Плотовете бяха чисти, масата също. Изръмжа замислено, когато видя записките си, прилежно подредени.
Ала докато вървеше през къщата, готов да съдере част от меката розова кожа на своята неканена посетителка, в носа го удари миризмата на кафе и храна. Тя му напомни, че не бе ял от часове и гневът му угасна.
Камила бе в кухнята и бъркаше една тенджера над огъня. Забеляза, че бе направила импровизирана скара — вероятно една от решетките от фурната, подпряна върху тухли.
Помнеше тухлите, които бяха натрупани на верандата отпред, но представа нямаше защо.
Изобретателна е, призна неохотно и отбеляза, че имаше прекрасно дупе като за такава кльощава фигура.
— Казах ви да не ми пипате нещата.
Тя не трепна. Знаеше, че той бе зад гърба й, защото бе изтрополил през къщата като стадо слонове.
— Гладна съм. Не мога нито да готвя, нито да ям в кочина. Писанията в кухнята почти не са пипнати. Разчистих само мръсотията.
А писанията, помисли Камила, бяха много интересни. Във всеки случай поне това, което бе успяла да разчете.
— Знаех кое къде е.
— Е… — изправи се тя и се обърна към него, — сега ще трябва отново да намерите кое къде е. Всичко е в две подредени купчини. Не мога да си представя как вие… — Изведнъж видя, че от ръката му капе кръв. — О! Какво сте направили?
Дел погледна надолу, забеляза драскотината на здравата си ръка и въздъхна:
— По дяволите. Една повече или по-малко, какво значение има…
Ала Камила се втурна към него, хвана ръката и започна да се суети над нея като квачка над пиленцата си.
— В кухнята! — заповяда тя. — Цапате всичко с кръв.
Изобщо не беше сериозна рана. Никой никога не се бе суетил над порязванията и одраскванията му, дори и майка му. Сигурно причината бе, че тя самата си ги имаше достатъчно. От изненада се остави да бъде замъкнат обратно в кухнята, където Камила сложи кървящата му ръка в умивалника.
— Мирно! — Каза го тон, с който би говорила на домашно кученце, помисли той. Или, което бе още по-лошо — на слуга. Тя измъкна отнякъде един парцал, натопи го в кофата е вода и започна да почиства раната. — На какво се нарязахте?
— Не знам. Беше тъмно.
— Имате ли аптечка? Нещо антисептично?
— Това е само драскотина — започна Дел, но отстъпи пред буреносния й поглед. Завъртя очи и посочи неопределено: — Някъде там.
Чу я как отиде в килера и започна шумно да отваря и затваря чекмеджета, мърморейки си под носа:
— Vous etes un espece de cochon, et gauche aussi.
— Ако ще ме ругаете, предпочитам да го правите на английски.
— Казах, че сте прасе и освен това сте непохватен. — Върна се с аптечката и се зае да търси в нея антисептик.
Понечи да й каже, че бе разбрал как го бе нарекла, ала се спря. Защо да разваля малкото удоволствие, което можеше да извлече от това мъчение?
— Не съм непохватен.
— Ами! Затова рамото ви е превързано, а ръката ви кърви.
— Това е трудова злополука — възрази той, но когато Камила се обърна към ръката му, кихна. От тази естествена реакция на дъждовната буря зрението му се замъгли. Дел се олюля, прониза го болка в ребрата и му стана лошо. Тя вдигна поглед и видя как очите му станаха като стъклени, а лицето му пребледня.
— Какво става? — Без да се замисля, Камила го прихвана през кръста. — Трябва да седнете.
— Просто… — Облегна се на нея, като се мъчеше да запази равновесие и да проясни погледа си. — Няколко натъртени ребра — успя да каже, когато най-после си пое дъх, и се усмихна на изписаното на лицето й изражение на вина и ужас. — Изкълчено рамо, счупена ключица… Трудова злополука.
— Ох, горкичкият. — Състраданието бе по-силно от всичко друго. — Елате, ще ви помогна да се качите по стълбите. Трябва да се преоблечете. Сега правя супа, така че ще имате нещо топло за ядене. Трябваше да ми кажете, че сте сериозно наранен.
— Не съм… — Отново замълча. Тя ухаеше божествено. Освен това готвеше. И го съжаляваше. Защо трябваше да се прави на идиот? — Не е толкова зле.
— Мъжете са много глупави, никога не си признават, че ги боли. Трябва ни фенерче.
— В задния ми джоб.
— Аха. — Камила успя да се пресегне. Той нямаше нищо против, когато хубавите й малки гърди се притиснаха към здравата му страна. Нито когато дългите й тънки пръсти се пъхнаха в задния джоб да джинсите му и измъкнаха фенерчето.
Наистина не би могъл да каже, че има нещо против. А и това отклоняваше вниманието му от болката.
Остави я да му помогне да се качи на горния етаж, където се отпусна на една страна върху неоправеното си могло. Оттам можеше да я наблюдава как се суети наоколо и търси още свещи.
— Сухи дрехи — заяви тя и се запъти към гардероба му.