— Пътуването е част от работата ми.
— Приятно ли ви е?
— Ако не ми беше приятно, щеше да е глупаво да се занимавам с такава работа, нали така?
Тя си нагласи дипломатичното си изражение и отпи от виното.
— Някои хора имат малък избор в определени области от живота си. Работата, къде живеят, начина, по който живеят. Боя се, че знам много малко за вашата област. Вие изучавате… Кости?
— Понякога. — Камила вдигна вежди и Дел леко сви рамене. Бръщолевене. Никога не бе разбирал какъв смисъл има от него. — Цивилизации, архитектура, навици, традиции, религии, култури. И кости, защото те са част от това, което е останало от тези цивилизации.
— Какво търсите във вашите изследвания?
— Отговори.
Камила кимна. Тя също винаги търсеше отговори.
— На кои въпроси?
— На всички.
Камила стана да му налее още една чаша кафе.
— Амбициозен сте.
— Не. Любопитен.
Този път, когато устните й трепнаха, това не бе любезна усмивка. Бе искрена и топла и се разля по лицето й и в очите й. И от нея сърцето му се сви.
— Това е много по-добро от амбицията.
— Мислите ли?
— Абсолютно. Амбицията може да бъде… И обикновено е тесногръда. Любопитството е широко, освободено и отворено за всички възможности. Какво ви казват вашите кости? — Тя отново се засмя и посочи към претрупаната маса. — Тези кости.
Защо не, по дяволите, помисли той. И без това трябваше да го напише. Нямаше да навреди първо да го разкаже… В съкратен вариант.
— Казват ми, че когато е умряла, тя е била на около четиридесет и пет години.
— Тя?
— Точно така. Туземна американка. Имала е няколко фрактури, на бедрото и рамото, вероятно получени няколко години преди да умре. Което показва, че тяхната култура е била по-малко номадска, отколкото досега се е смятало, и че за болните и ранени са се грижели и са ги лекували.
— Ами разбира се, че са се грижели за нея.
— В тези неща няма „разбира се“. В някои култури наранявания от този тип, които биха оставили ранения инвалид и не биха му позволявали да носи своето бреме в племето, биха довели до това, човекът да бъде изоставен.
— Да, по дяволите — промълви Камила. — Жестокостта не е нищо ново.
— Не е, както и естественият подбор и оцеляването на най-пригодните. Ала в този случай племето се е грижело за болните и ранените и е погребвало своите мъртви с уважение и с церемонии. Може би ги е погребвало не по-късно от един ден след смъртта. Тя, а и другите мъртъвци, открити по този проект, са били загърнати в нещо като покров, изтъкан от местни растения. Сложна тъкан — продължи Дел, като по-скоро мислеше на глас, отколкото говореше на Камила. — Сигурно е отнемало доста време, сигурно са имали стан. Не може да са се движили от място на място като номади. Полупостоянни поселища. Доста дивеч… И семена, ядки, корени, дърва за огън и за колиби. Морска храна.
— И вие разбирате всичко това от няколко кости?
— Моля?
Тя видя, наистина видя как той отново превключи и насочи вниманието си към нея. Начина, по който очите му се фокусираха и се замъглиха от смътно раздразнение.
— И вие научихте всичко това от няколко кости? — повтори Камила.
Това не бе и малка част от нещата, които бе научил и върху които бе градил теории.
— Имаме много повече от няколко кости, а сме открили не само кости.
— Колкото повече проучвате, толкова повече разбирате как са живели, защо са правили това или онова, какво е останало от живота им и какво е изгубено. Вие се мъчите да разберете — права ли съм? — как са си строили къщите, как са си готвили храната, как са отглеждали децата си и са погребвали мъртъвците си. На какви божества са се кланяли и какви битки са водили. И в крайна сметка как ние сме произлезли от тях.
Дел трябваше да признае, че това бе доста добро обобщение като за дилетант. В тази красива главица имаше и ум.
— Доста близко.
— Може би тази жена е готвела супа на открит огън.
Закачката му хареса и той едва не се усмихна в отговор.
— Жените от самото начало са се въртели в кухнята. Сигурно разбирате, че за това си е имало причини.
— О, разбирам. Мъжете са били по-склонни да се бият в гърдите и да се боричкат помежду си, отколкото да се заемат с по-основните и по-малко героични задачи.
— Сигурно. — Дел стана. Въпреки кафето, едва се влачеше. Това бе основната причина да не пие обезболяващите си лекарства винаги когато можеше. — Качвам се горе. Свободното легло е в първата стая вляво от стълбите. — Без да благодари, без лека нощ и дори без да изръмжи, както обикновено, той остави Камила сама пред огъня.
ТРЕТА ГЛАВА
„Не знам какво да правя с моя домакин“, пишеше Камила. Сега бе късно и тя бе предпочела да се сгуши на жалкия диван пред камината, защото свободната стая на горния етаж бе студена, влажна и тъмна.