— Добре тогава. Не исках да мисля, че някой турист се щура наоколо из горите. Мога да се обадя на Карл по радиото и да му съобщя мястото. Ще ти спестя пътуването, а той ще мине оттук и ще ти каже какво става.
— Ще ти бъда благодарен.
— Добре тогава. Ти как си? Рамото и всичко останало.
— По-добре. Вече ме боли адски само през половината време.
— Сигурно. Чувал ли си се с вашите?
— Преди седмица.
— Като ги чуеш, предай им много поздрави от мен. — Райзнър тръгна към колата си. — Най-малкият ми син още пази онези вкаменелости, които майка ти му даде.
— Ще им предам. — Дел изчака колата да се скрие от поглед, после просто се обърна, като знаеше, че Камила бе излязла зад него. — Неприятности със закона ли имате?
— Не! — От изненада гласът й трепна, съвсем малко. — Не, разбира се — повтори твърдо.
Зелените му очи бяха остри и гледаха право към нея.
— Не ме баламосвайте.
Тя скръсти ръце, за да се успокои.
— Не съм нарушила никакви закони. Нямам неприятности с никакви власти и никой не ме търси. Просто пътувам и предпочитам да не обяснявам на полицията, че не съм тръгнала към някое конкретно място.
Гласът й сега бе сигурен, а очите й ясни и спокойни. Ако лъжеше, помисли той, правеше го много добре. За момента бе по-лесно да й повярва.
— Добре. На Карл ще му отнеме поне час да стигне до колата ви и да дойде дотук. Намерете си някакво занимание. Аз си имам работа.
— Дилейни… — Камила знаеше, че трябва да му е благодарна, задето бе приел думите й на вяра, ала дълбоко в себе си все още бе обидена, че изобщо се бе усъмнил. Въпреки това му бе задължена за това, което бе сторил, а тя винаги си плащаше дълговете. — Сигурно ви е трудно да се оправяте с бележките и статиите си с една ръка. Аз имам две и с удоволствие бих ви ги предоставила за един час.
Дел не искаше Камила да му се мотае в краката. Това първо. Но истината бе, че сам не можеше да свърши кой знае колко работа. А ако я държеше под око, тя нямаше да може да подрежда нещата му зад гърба му.
— Можете ли да печатате?
— Да.
Той погледна намръщено ръцете й. Меки ръце, свикнали на ежедневен маникюр. Съмняваше се, че биха му свършили много работа, ала бе трудно да пише само с пет пръста.
— Добре, просто… Защо не седнете? И не пипайте нищо — добави Дел и излезе от стаята. Върна се с преносим компютър. — Батерията ще стигне за два часа. Имам резервни, но няма да се наложи. — Остави компютъра и започна да се мъчи да го отвори.
— Аз мога — избута го Камила.
— Не правете нищо друго — нареди той и отново излезе. Върна се, като се бореше с една кутия, и просто изръмжа, когато тя скочи и се опита да я вземе от него. — Хванал съм я. По дяволите.
Камила наклони глава — царствено, както му се стори.
— Сигурна съм, че е много неприятно човек да има физически затруднения, ала престанете да си го изкарвате на мен.
Когато тя отново седна и студено скръсти ръце, Дел започна да рови в кутията, мърморейки:
— Просто ще печатате, това е. Не ми трябват никакви коментари, въпроси или съвети. — Стовари върху масата купчина листа, снимки и тетрадки и набързо ги прелисти.
— Трябва да отворите документа. — Камила продължаваше да седи със скръстени ръце и здраво стиснати устни.
— Мислех, че можете да печатате.
— Мога. Но тъй като ми заповядахте да не задавам въпроси, не мога да попитам кой документ да отворя и под коя програма.
Дел отново изръмжа, надвеси се над нея и започна сам да натиска клавишите. Носът му бе почти заровен в косата й, което го ядосваше. Косата й бе мека, блестяща и уханна. Достатъчно женствена, за да накара кръвта му инстинктивно да започне да кипи. Свъси вежди и се съсредоточи върху намирането на документа, който му трябваше.
Без да мисли, тя обърна глава. Устните й само дето не се докоснаха до неговите и двамата стреснато отскочиха един от друг. Той й хвърли един заплашителен и объркан поглед и пъхна здравата си ръка в джоба.
— Това е. Ето го.
— Добре. — Камила преглътна, като се бореше с желанието да се прокашля. Вместо това пое бавно въздух. Очите му бяха толкова зелени, помисли тя.
— Трябва да стигнете до края. — Почти пристъпи напред, за да го направи сам, после се сети, че така отново ще се озове върху нея. — Трябва да продължа оттам. — Камила превъртя документа с непринудена сигурност, която го задоволи. Дел вече предпазливо се завъртя около нея да намери очилата си за четене, после измъкна от неподредената купчина точно бележките, които му трябваха. Очите му, забеляза тя, изглеждаха още по-зелени и още по-настойчиви в роговите рамки. — Заедно с останките са заровени растителни материали — започна той и се намръщи: — Ще седите ли, или ще натискате проклетите клавиши?