Камила преглътна гневния си отговор, защото нямаше да си позволи да падне до неговото ниво, и започна да печата.
— Вероятно растенията, като например напълно запазеният ядлив кактус, който беше намерен, са били храна, е която са били погребвани мъртвите. В стомашната област на скелетите са намерени доста семена.
Тя печаташе бързо, следвайки ритъма на гласа му. Много хубав глас, помисли си, когато не ръмжеше и не се сопваше. Почти мелодичен. Дел говореше за кратуни, възстановени от друго погребение, и разсъждаваше, че този растителен вид може да е отглеждан на място от семена, пренесени от Централна или Южна Америка.
Караше я да го види, осъзна Камила. Това бе неговата дарба. В съзнанието й започна да се оформя образът на тези хора, които бяха стигнали до брега на реката и там пяха създали своя дом. Отглеждали бяха децата си, грижели се бяха за своите болни и бяха погребвали мъртвите си с уважение и церемонии в богатата торфена почва.
— Кестенови дървета? — Тя спря и се обърна към него, като прекъсна мисълта му със своя ентусиазъм. — От поленовите проби можете да разберете, че тук преди девет хиляди години е имало кестенови дървета? Но как…
— Вижте какво, аз не изнасям лекция. — Той видя как блясъкът в очите й угасна и се почувства пълен простак. — По дяволите. Добре де, тук има към четири метра торф, от последната ледникова епоха са минали единадесет хиляди години, за да се натрупа толкова. — Отново се разрови из листовете си и измъкна някакви снимки и скици.
— Вземат се проби от различни дълбочини и се правят тестове. Те показват какви растения е имало в тази област. Показват промените в климата.
— Как показват промените в климата?
— По типа растения. Студено, топло, студено, топло. Потупа по скиците. — Говорим за епохи, така че става дума за доста големи климатични вариации. Листа, семена, полени попадат в блатото, торфът ги съхранява, като създава анаеробна атмосфера. Спира достъпа на кислород — обясни Дел. — Няма кислород, няма бактерии и плесени, разлагането се забавя.
— А защо са погребвали мъртъвците си в блатото?
— Може да е било свързано с религията. Има блатен газ, от който езерото през нощта свети. Метанът изплува на мехури и създава илюзията, ако вярваш в такива неща, че водата диша. Смъртта спира дишането.
Поетично, помисли Камила.
— Значи може да са го правили, за да върнат дъха на своите мъртъвци.
— Да, или пък защото са нямали лопати и без лопати е било по-лесно да се изкопае дупка в тинята.
— Първото обяснение повече ми харесва. — Тя му се усмихна красиво.
— Да, добре… — Понеже от усмивката й гърлото му пресъхна, той се обърна да си налее кафе. И моментално се стъписа, че не вижда кафеварката.
— В другата стая е — обади се Камила, разгадала безпогрешно изражението му. — Искате ли да направя прясно кафе?
— Да, прекрасно, страхотно… — Той погледна към часовника си, после се сети, че не носи часовник. — Колко е часът?
— Малко след единадесет.
Когато остана сам, Дел закрачи из кухнята, после се спря да погледне докъде бе въведен текстът. Бе принуден да признае, че бе повече, много повече, отколкото би успял да свърши сам със своите наранявания.
Още две седмици с тази скорост, и щеше да е свършил със статиите — най-досадната от задачите му — при това отделяйки достатъчно време за организирането на лабораторните отчети и каталозите.
Още две седмици, помисли той и за опит завъртя рамо. Лекарите бяха казали, че му трябват още две седмици, за да си възвърне подвижността. Истината бе, че според тях щяха да минат по-скоро четири седмици, преди да може да вдигне собственото си тегло. Ала според него лекарите винаги бяха песимисти.
Би трябвало да наеме временно машинописка. Вероятно би трябвало. Но, по дяволите, не можеше да понася някаква непозната да му се мотае. По-добре да инвестира в компютър, който реагира на глас. Зачуди се колко ли би му отнело да го получи, да го пусне и да свикне с него.
— Кафето ще бъде готово след няколко минути. — Камила седна и вдигна пръсти над клавишите. — Докъде бихме стигнали?
Дел се загледа през прозореца на кухнята и продължи точно оттам, където беше спрял. След няколко минути вече бе забравил за присъствието й. Едва чуваше тихото щракане на клавишите, докато говореше за палмови листа и папури.
Бе се прехвърлил върху лова и риболова, когато го прекъсна звукът на гуми. Озадачено свали очилата си и намръщено се вторачи в червения авариен камион, който се задаваше по неговата алея.