Побеснялото ято папараци, които й се бяха нахвърлили, когато се опитваше да се измъкне от благотворителния прием онази вечер, бе капката, която преля.
Въпреки че охраната се опитваше да ги спре, докато тя успее да се вмъкне в лимузината си с някакви остатъци от достойнство, съзнанието й пищеше:
„Оставете ме да дишам! За Бога, оставете ме на мира!“
Сега, два часа по-късно, гневът, възбудата, нервите и чувството на безсилие продължаваха да не й дават мира и Камила крачеше из разкошния апартамент високо над Вашингтон.
На по-малко от три часа на юг бе фермата, в която бе прекарала част от своето детство. На няколко хиляди километра през океана бе миниатюрната държава, в която бе прекарала останалата част. Животът й бе разделен между тези два свята. Макар и двата да ги обичаше еднакво, се чудеше дали някога ще намери мястото си в който и да било от тях.
Бе време, крайно време да го намери някъде.
А за да направи това, трябваше първо да намери себе си. А как можеше да го стори, след като непрекъснато бе обкръжена? Нещо по-лошо, след като започваше да се чувства непрекъснато преследвана? Може би нещата щяха да са по-различни, ако не беше най-голямата от трите млади принцеси от новото поколение на Кордина. И, през последните няколко години, най-достъпната заради американския си баща и времето, прекарано в Щатите.
Но тя бе точно това и нещата не бяха по-различни. В момента й се струваше, че цялото й съществуване бе оковано в рамките на политиката, протокола и пресата. Изисквания, срещи, задължения.
Бе свършила работата си като съпредседател — заедно с майка си — на благотворителната вечеря в помощ на децата с увреждания. Камила вярваше в това, което правеше. Знаеше, че то бе нужно, важно. Ала трябваше ли цената да е толкова висока?
Седмици наред бе организирала това събитие, а удоволствието да види плодовете от работата си бе съсипано от смъртната умора.
А сега се нахвърляха върху нея. Всичките тези фотоапарати, всичките тези лица.
Дори близките й, Господ да ги поживи, тези дни сякаш прекалено много я притискаха. Да се опитва да обясни чувствата си на личната си секретарка й се струваше нелоялно, неблагодарно и невъзможно. Но тази секретарка бе освен това нейната най-отдавнашна и най-близка приятелка.
— Омръзнало ми е да виждам лицето си по кориците на списанията, да чета в тях за предполагаемите ми любовни връзки. Мериън, просто ми е омръзнало други хора да се опитват да ме определят.
— Кралската кръв, красотата и сексът продават списанията. Събери ги трите на едно място, и няма да можеш да насмогнеш с печатането. — Мериън Брийн бе практична жена и тонът й го изразяваше. А тъй като освен това познаваше Камила от дете, тонът й бе по-скоро развеселен, отколкото почтителен. — Знам, че тази вечер беше ужасно, и не те обвинявам, че си потресена. Ако открием как е изтекла информацията откъде излизаш…
— Вече е свършило. Какво значение има кой го е казал?
— Бяха като глутница вълци. Все пак, ти си принцесата на Кордина, страна, която поне за американците звучи приказно. Приличаш на майка си, което значи, че си потресаваща. И привличаш мъжете, както тоталната разпродажба привлича любителите на намаления. Журналистите, особено по-агресивните, от това си изкарват хляба.
— Родена съм с кралската кръв, както и с външния си вид. Колкото до мъжете… — Камила с едно махване с ръка отхвърли цялата мъжка част от човечеството. — Никой от тях не е привлечен от мен, а от съчетанието, същото, което продава идиотските списания.
— Параграф двадесет и две. — Мериън си взе чепка грозде от огромната фруктиера, изпратена от управата на хотела. Макар и външно спокойна, тя бе разтревожена. Приятелката й бе прекалено бледа. И изглеждаше отслабнала. Нищо страшно, което няколко дни във Вирджиния не биха излекували, каза си Мериън. Фермата бе не по-малко безопасна от двореца в Кордина. Бащата на Камила се бе погрижил за това. — Знам, че е досадно да си обградена от телохранители и папараци всеки път, когато се появиш в обществото — продължи тя. — Ала какво ще направиш? Ще избягаш от къщи?
— Да.
Мериън се засмя и си взе още едно зърно грозде. После улови стоманения поглед в светлокафявите очи на Камила и го изпусна.
— Очевидно на благотворителната вечеря си пила прекалено много шампанско.
— Една чаша — уточни спокойно Камила. — И не я допих.
— Трябва да е била доста голяма чаша. Слушай, аз си отивам в стаята като едно добро момиче и те оставям да се наспиш, за да ти мине лошото настроение.
— От седмици мисля за това. — Фантазираше си за това, призна си Камила. Тази вечер щеше да го накара да се случи. — Имам нужда от твоята помощ, Мериън.