По лицето на Мериън се изписа ужас, толкова огромен, че би се сторил на Камила комичен, ако не отекваше в собственото й съзнание.
— Не говориш сериозно! Камила, ти не можеш просто… просто да си отрежеш косата. Хубавата ти коса.
— Права си. — Камила й протегна ножицата. — Ти го направи.
— Аз? О, не. В никакъв случай. — Мериън бързо скри ръце зад гърба си. — Знаеш ли какво ще направим сега? Ще седнем, ще изпием по една хубава чаша вино и ще чакаме лудостта да премине. Утре ще се чувстваш по-добре.
Камила точно от това се страхуваше. Страхуваше се, че ще й мине и ще продължи по същия начин. Ще си изпълнява задълженията, ще си върши работата, ще се върне към светлината на прожекторите и към безспорно удобния си живот. И към непоносимото бягство от медиите.
Ако не направеше нещо, каквото и да било, сега, щеше ли да го направи изобщо някога? Или, както предсказваха медиите, щеше да се омъжи за някой от онези лъскави мъже, които се смятаха за подходящи като за жена с нейното положение и ранг, и просто… да продължи.
Тя стисна зъби и вдигна глава с жест, от който приятелката й ахна. После хвана един дълъг кичур коса и го отряза.
— О, Боже! — Мериън безсилно се отпусна на един стол. — О, Камила…
— Това е само коса. — Но ръката й малко трепереше. Косата й дотолкова се бе превърнала в част от образа й, от живота й, че едно рязване бе като да си отреже ръката.
Вгледа се в дългия златисто-червеникав кичур, който висеше между пръстите й. — Отивам в банята да довърша. Ще имам нужда от помощ за отзад.
Накрая Мериън все пак й помогна, като истинска приятелка. Когато свършиха, подът бе покрит с кичури и представата, която имаше Камила за себе си с дълга развяваща се коса, трябваше да бъде напълно променена. Щрак тук, щрак там. Чаша вино за кураж. Още едно клъцване за подравняване. И накрая се озова с момчешки къса прическа с дълъг бретон за компенсация.
— Много е… Ами, различно — успя да каже Камила.
— Ще се разплача.
— Няма. — Нито, закле се Камила, самата тя. — Трябва да се преоблека и да си събера багажа. Вече закъснявам.
Опакова най-необходимите според нея вещи и бе едновременно изненадана и малко засрамена, че те напълниха до пръскане един куфар и една огромна торба. Облече се с джинси, ботуши, пуловер и върху всичко това дълго черно палто.
Замисли се дали да не си сложи слънчеви очила и широкопола шапка, ала реши, че така би изглеждала като маскирана и не би останала незабелязана.
— Как ти се струвам?
— Не приличаш на себе си. — Мериън я обиколи два пъти и поклати глава. Късата коса я променяше до неузнаваемост и, за изненада на Мериън, промяната бе доста интригуваща. От това златистокафявите очи на Камила изглеждаха по-големи и някак по-беззащитни. Бретонът скриваше царственото чело и придаваше по-младежко излъчване. Без грим лицето й бе свежо, може би малко по-бледо, отколкото би трябвало да бъде. Високите скули изпъкваха, а устните изглеждаха по-пълни. Вместо студена, надменна и елегантна, Камила изглеждаше млада, безгрижна и съвсем мъничко безразсъдна. — Съвсем не приличаш на себе си — повтори Мериън. — Аз бих те познала, но не от пръв поглед и би ми отнело известно време.
— Добре. — Камила погледна часовника си. — Ако тръгна веднага, до сутринта ще съм стигнала достатъчно далеч.
— Камила, къде отиваш?
— Където и да е. — Тя хвана приятелката си за раменете и я целуна по двете бузи. — Не се безпокой за мен. Ще се обаждам, обещавам. Дори и една принцеса има право на някое малко приключение. — Устните й се извиха в усмивка. — Може би особено една принцеса. Обещай, че няма да казваш нищо преди осем сутринта, а след това само на роднините ми.
— Това не ми харесва, ала обещавам.
— Благодаря. — Камила преметна през рамо торбата и се запъти към куфара.
— Чакай. Недей да вървиш така.
— Как?
— Като принцеса. Прегърби се малко, малко разлюлей бедра. Движи се като момиче, Кам, не се плъзгай.
— О… — Тя намести торбата и опита. — Така ли?
— По-добре е. — Мериън замислено допря пръст до устните си. — Опитай се да не си като глътнала бастун.
Камила се поупражни да се движи по-свободно и по-непринудено.
— Ще тренирам — обеща тя. — Но сега трябва да вървя. Ще ти се обадя сутринта.
Мериън се втурна след нея.
— Боже мой! Внимавай. Не говори с непознати. Заключвай вратата на колата. Хм… Имаш ли пари, в теб ли е мобилният ти телефон? Имаш ли…
— Не се безпокой. — Камила се обърна на вратата и се усмихна лъчезарно. — Имам всичко, което ми трябва. Довиждане.