Ала когато вратата се затвори зад гърба й, Мериън започна да кърши ръце.
— На добър час, скъпа приятелко.
Десет дена по-късно Камила пееше заедно с радиото. Тя обичаше американската музика. Обичаше да пътува. Обичаше да прави точно каквото иска и точно където иска. Не че всичко започна гладко. Знаеше много добре, че родителите й се тревожат.
Особено баща й. В него бе останало твърде много от полицая, така че той не можеше да не си представя всички възможни опасности и беди, които можеха да сполетят сама млада жена. Особено когато тази млада жена бе дъщеря му.
Бе настоял тя да се обажда всеки ден. Камила твърдо настоя на едно обаждане седмично. А майка й — която, както винаги, балансираше нещата — се спазари компромисно за веднъж на три дни.
Толкова много ги обичаше. Обичаше това, което бяха за нея, което бяха един за друг. Което бяха за света. Но бе прекалено да живее живота си, като постоянно се съобразява с това. А и те, бе сигурна, биха се ужасили, че тя се чувстваше толкова задължена да живее, съобразявайки се с нещо друго или с някой друг, освен със себе си.
Имаше и по-практични проблеми. Когато за пръв път отиде в мотел — и само какво преживяване бе това — осъзна че, не можеше да рискува да използва кредитна карта. Ако някой достатъчно умен служител се замислеше над името Камила Макджий и разбереше коя бе тя, едно позвъняване в местните вестници щеше, както би се изразил брат й Дориън, да я попилее.
Като резултат парите й в брой бързо се стопяваха. Само гордостта, инатът и раздразнението от своята непредвидливост я спираха да помоли родителите си да й изпратят средства, с които да продължи пътешествието си.
А и това, в края на краищата, би провалило една от целите й — няколко безценни седмици на пълна независимост.
Чудеше се как се залагат вещи. Часовникът й струваше няколко хиляди долара. Това би било повече от достатъчно, за да преживее. Може би при следващото си спиране щеше да проучи въпроса.
Ала в момента бе прекрасно просто да кара. Пое на север и на изток от Вашингтон и разглеждаше части от Западна Вирджиния и Пенсилвания.
Ядеше в ресторанти на самообслужване, спеше в неудобни мотелски легла. Разхождаше се по улиците на малки и големи градове, блъскаха я тълпи. А веднъж, когато спря да си купи нещо безалкохолно, един продавач не й обърна внимание и Камила му се накара.
Бе чудесно.
Никой, абсолютно никой не я снимаше.
Когато се разхождаше из един малък парк в щата Ню Йорк, видя двама възрастни мъже, които играеха шах. Спря да ги погледа и се захласна в разговора им за световната политика. Бе очарователно и приятно.
Обичаше да гледа как лятото разцъфва в Ню Ингланд. Бе толкова различно от родните й Кордина и Вирджиния. Бе толкова… Толкова освобождаващо просто да обикаля там, където никой не я познаваше, където никой не очакваше нищо от нея, където никой не я хващаше на мушката на обектива на фотоапарата.
Усети се, че прави нещо, което досега бе правила само с роднините си и с най-близките си приятели. Отпускаше се и си почиваше.
Всяка вечер за свое собствено удоволствие изброяваше в дневник събитията и впечатленията си от деня.
„Много съм уморена, но приятно уморена,“ бе последното, което написа.
Утре отивам във Върмънт. Оттам трябва да реша дали ще продължа на изток до крайбрежието, или ще направя завой. Америка е толкова голяма. Нито книгите, нито уроците, нито пътуванията със семейството или по служба не са ми показали размерите, разнообразието, изключителната красота на самата страна и нейните хора.
Аз съм половин американка и винаги съм се гордяла с тази част от произхода си. Странно, ала колкото повече съм тук сама, толкова повече се чувствам чужденка. Разбирам, че съм пренебрегвала тази част от своята кръв.
Но вече няма.
Сега съм в малък крайпътен мотел, в планината Адирондак. Много е красива. Не мога да кажа същото за моята стая. Тя е чиста, ала много тясна. Удобствата стигат до сапунче с размер на четвърт долар и две кърпи, грапави като шкурка. Но ако ми се допие нещо безалкохолно, точно пред вратата ми има автомат.
С удоволствие бих изпила чаша хубаво вино, обаче в момента нямам пари за такъв лукс.
Сутринта се обадих вкъщи. Мама и татко са във Вирджиния във фермата, Кристиян и Дориън са с тях. Липсват ми, както и спокойствието и надеждността, които олицетворяват. Ала съм толкова щастлива, че откривам коя съм и че мога да бъда сама.
Вярвам, че съм доста самостоятелна и по-смела, отколкото очаквах. Имам набито око за подробностите и отлично чувство за ориентация. И се чувствам в собствената си компания по-спокойна, отколкото предполагах, че бих могла да бъда.