— Пет пари не давам за розите.
— Много добре, ще продължим към вътрешните градини. Това е изключително красиво място, където…
— Да престанем. — Той я хвана за ръката и я завъртя.
— Не съм ви дала разрешение да ме докосвате, сър.
— Кажи го на някой, който не те е виждал гола.
Страните й пламнаха, ала гласът й остана студен:
— Нито ми е приятно да ми бъде напомняно за предишните ми погрешни преценки.
— До това ли се свежда всичко? До твоите погрешни преценки.
— Ти беше този, който го прекрати.
— Ти беше тази, която си замина.
— Ти ми каза да си замина!
— Все едно че някога си слушала нещо, което съм ти казвал. Ако беше откровена с мен от самото начало…
— Как смееш! — вбеси се тя и издърпа ръката си. — За откровеност ли ми говорите, лорд Дилейни?
Той прояви благоприличието да се изчерви.
— Това няма нищо общо с нищо. Не съм ти казал и че съм боледувал от шарка, когато бях десетгодишен, а това не е по-важно.
— Титлата ти едва ли е шарка.
— Това е просто титла, нещо, което съм наследил от баща си, я не…
— Аха! Титлите и произходът нямат значение, когато са твои, само когато са мои. Тъпак!
— Чакай малко. Не е същото и ти го знаеш. Аз не се възприемам по този начин. Не се възползвам от този факт и през половината време дори не си го спомням. Не живея в дворец и…
— Аз също! Живея във ферма! Това е домът на вуйчо ми. Ти казваш, че през половината време не мислиш за титлата си. Аз нямам друг избор, освен да мисля за нея всеки ден, да се съобразявам с нея за всичко, свързано с обществения ми живот и за повечето неща, свързани с личния ми живот. Просто исках време, малко време да поживея така, както живееш ти, да имам това, което ти приемаш за дадено. Свобода. И я получих — завърши Камила разпалено. — Независимо дали съм била права, или не, взех онова, което ми трябваше, защото се страхувах, че…
— От какво се страхуваше?
— Сега няма значение. Вече не става въпрос за това. Ще го смятаме за лош късмет, че по време на онази буря се озовах там, където се озовах. — Тя се овладя. — А сега няма да притеснявам вуйчо си, като се карам с един от неговите гости, колкото и да е непоносим. Предлагам, докато си тук, да правим всичко възможно да не си пресичаме пътищата. — Обърна му гръб. — Нямам какво повече да ти кажа.
— И на това му се вика гостоприемство… Прочутото кординско гостоприемство.
Камила се извъртя обратно към него, потресена до мозъка на костите си.
— Майка ми… — Тя едва не се задави. — Майка ми покани теб и твоето семейство в нашата страна, в дома на брат си. Ти ще получиш цялото внимание… Публично, от моето семейство и от мен. А насаме… — Камила изсъска през зъби една обида, по-често чувана във френските бордеи, отколкото в градината на един палат.
Дел само вдигна вежди:
— Добър език, Ваше Височество.
— А сега вече нямаме какво повече да си кажем.
— Аз имам да ти казвам много неща, сестричке.
От тона му и от израза, който използва, в гърлото й се надигнаха сантиментални сълзи. Тя му обърна гръб и направи всичко възможно да ги преглътне.
— Сър, вие сте свободен.
— О, я стига. — Загубил търпение, той я обърна към себе си. После видя блестящите в очите й сълзи и замръзна. — Какво правиш? Престани. Ако си мислиш, че като се разревеш, ще ме накараш да се чувствам като мръсник, не си познала. — Отстъпи крачка назад и пъхна юмруци в джобовете си. — Господи, виж какво, нямам носна кърпичка, така че стига си подсмърчала.
— Махай се. — Изтърколилата се сълза я ужаси не по-малко, отколкото него. — Влез вътре, върни се в Америка, върви по дяволите, но се махни.
— Камила… — Дел объркано пристъпи отново към нея.
— Ваше Височество. — По алеята се появи Мериън, официална и в същото време безкрайно любопитна. — Моля за извинение, ала госпожица Латимър пристигна и беше настанена в стаята й.
— Сара? — Дел изненадано погледна към Камила. — Поканила си Сара в двореца?
— Да. Веднага идвам, Мериън. Благодаря ти. Би ли изпратила лорд Дилейни до стаята му, или където поиска да отиде? Моля, извинете ме, милорд.
— Милорд? — Мериън внимателно се вгледа в него, когато Камила бързо се отдалечи. Разкъсваше се между желанието да го изравни със земята, задето бе наранил най-скъпата й приятелка, и съчувствието заради толкова ясно изписаното на лицето му нещастие. — Мога ли да ви покажа останалата част от градините?
— Не, благодаря. Освен ако имате някое удобно езеро или фонтан, в което да си натопя главата.