Нямам представа какво може да означава всичко това в общата схема, но е толкова добре да го знам.
Може би, ако на пазара на труда престанат да се търсят принцеси, ще мога да си намеря работа като екскурзовод.
Обожаваше Върмънт. Обичаше високите зелени планини, многото езера, лъкатушещите реки. Вместо да тръгне към Мейн или да се отправи на запад, обратно в щата Ню Йорк, започна да скита из щата. Отклони се от магистралата и пое по шосетата през подредените градчета на Ню Ингланд, през гори и полета.
Забрави, че щеше да се опитва да си продаде часовника и отложи търсенето на мотел. Бе отворила прозореца на колата, за да нахлува топлият летен въздух, бе надула радиото и дъвчеше пържените картофи от кутията в скута си, която бе взела от една закусвалня. Не се разтревожи, когато небето започна да се покрива с облаци. Това придаваше такъв интересен цвят на дърветата, извисяващи се от двете страни на пътя, а въздухът, който развяваше косите й, леко миришеше на електричество.
Нямаше нищо против, когато дъждът започна да пръска по предното стъкло, макар това да означаваше или да вдигне прозореца, или да се намокри до кости. А когато една светкавица разсече небето, гледката й хареса.
Ала когато дъждът започна шиба колата, вятърът да вие, а светкавиците в небето станаха ослепителни, реши, че е време да се върне на магистралата и да потърси подслон.
Десет минути по-късно вече се проклинаше, докато се мъчеше да види пътя през плътната пелена на дъжда, която чистачките напразно се опитваха да разтворят.
Сама си беше виновна, помисли мрачно. Навлизаше все по-навътре в бурята, вместо да се измъква от нея. И се страхуваше, че в тъмнината и в проливния дъжд може да пропусне — ако още не бе пропуснала — своя завой.
Не виждаше нищо, освен блестящия черен асфалт, пронизван от собствените й фарове, и стената от дървета от двете страни на пътя. Разнесе се гръм и вятърът разклати колата под нея.
Помисли си дали да не спре и да почака, докато отмине бурята. Но инатът, с който един от братята й обичаше да се подиграва, я накара да продължи. Още само два километра, каза си тя. Щеше да се върне на основния път. Там щеше да намери мотел и отвътре, в безопасност и на сухо, да се наслаждава на дъжда.
Нещо изскочи между дърветата и се хвърли пред колата. Камила имаше една секунда да види очите на елена, блестящи в светлината на фаровете, и още една, за да завърти рязко кормилото.
Колата поднесе, завъртя се в пълен кръг по мокрия хлъзгав път и със зловещо стържене на метал се спря в канавката.
През следващите няколко минути не се чуваше никакъв звук, освен барабаненето на дъжда и собственото й накъсано дишане. После една светкавица я извади от вцепенението.
Тя пое бавно въздух и издиша. Обикновено когато го направеше три пъти, се успокояваше. Ала сега третото издишване прозвуча като ругатня. Камила удари по кормилото, стисна зъби и включи на задна.
Когато натисна газта, колелата се завъртяха и пропаднаха още по-дълбоко. Тя се опита да разклати колата — напред, назад, напред, назад. За всеки сантиметър, който печелеше, губеше по два.
Предаде се и, като сипеше клетви по свой адрес, се измъкна в проливния дъжд да огледа положението.
Не виждаше никакви поражения, освен одрасканата броня. Но беше тъмно. Още по-тъмно, забеляза Камила, защото и единият от фаровете бе счупен. Колата не само бе наполовина на пътя, наполовина извън него, а и предните колела бяха затънали в калта.
Вече мокра и трепереща, седна отново в колата и измъкна мобилния си телефон. Трябваше да повика пътна помощ, а нямаше представа как се прави това. Ала се надяваше операторът да успее да я свърже.
Включи телефона и се взря в екрана. „Няма връзка.“
Идеално, помисли с отвращение. Просто идеално. Карам си на края на света, защото дърветата са красиви, свиркам си, докато попадна в гадна лятна буря и някакъв идиотски елен ме изхвърля в канавката на място, където дори няма обхват.
Изглежда следващата част от нейното приключение щеше да бъде да прекара нощта в колата, мокра до кости.
След десет минути й стана толкова студено, че излезе под дъжда да извади куфара си от багажника.
Следващото преживяване — да се преоблече със сухи дрехи в кола край пътя.
Докато измъкваше куфара, мярна през дъжда бледата светлина на фарове. Без да се колебае, се втурна отново към колата и три пъти натисна клаксона. Подхлъзна се, едва не се пльосна по очи в калта, изкатери се с мъка на пътя и трескаво започна да размахва ръце.
Никоя бяла лимузина не й бе изглеждала толкова великолепна, колкото очукания камион, който с грохот спря до нея. Никой рицар в блестяща броня не й бе изглеждал толкова героичен, колкото тъмният силует, който смъкна прозореца и се вгледа в нея.