— Като младоженка — съгласи се Ив. — След пет години брак. Радвам се, че го намери. Независимо дали става за пет минути, или за петдесет години, когато е правилно, човек го разбира. — Тя бързо стисна ръката на Камила. — А когато го разбереш, ако си умен човек, не приемаш отказ. Нещо такова си струва да се бориш за него. Е, работата ни чака.
Камила се спря до масите и намери три безценни минути да поговори с братовчедка си Мариса. Гледаше сестра си Адриен, която седеше и с очевидно удоволствие разговаряше с една възрастна италианска графиня, която бе глуха като пън.
Хана, съпругата на вуйчо й Бенет, й махна да отиде при нея на една сенчеста маса, където тя пиеше чай с кифлички с майката на Дел.
— Ние с лейди Бригстън имаме много общи познати — обясни Хана. — Досега я разпитвах за нейната работа, а сега вече си мечтая да хукна да копая кости на динозаври.
На времето Хана бе представител на Великобритания и приключенията бяха част от нейната работа. Ала като принцеса и майка на двама буйни сина бе сменила едно приключение с друго.
Като дипломатически представител трябваше съзнателно да не подчертава външния си вид и да забрави за любовта си към модата, но сега можеше да й се отдаде. Тъмнорусата й коса бе прибрана в стегнат кок. Роклята с презрамки бе със същия зелен цвят като очите й и откриваше атлетични рамене.
— Аз самата бих искала — усмихна се Камила и седна, подчинявайки се на жеста на Хана. — Макар да си представям, че това е тежка и изморителна работа. Сигурно я обичате — обърна се тя към Алис.
— Това е нещото, което винаги съм искала да правя, още от дете. Другите момиченца събираха кукли, аз събирах вкаменелости.
— Толкова е хубаво човек винаги да знае какво иска и да може да работи за него — отбеляза Камила.
— Наистина. — Алис наклони глава. — И невероятно вълнуващо, струва ми се, да намери призванието си и да работи за него.
Хана се усети и стана.
— О… Бихте ли ме извинили за момент? Трябва да поговоря с госпожа Кетрайт. — Тя размени един бърз и многозначителен поглед с Алис и изчезна.
— Семейството ви, ако мога да отбележа, Ваше Височество, е чудесно.
— Благодаря ви. Съгласна съм с вас.
— Аз по принцип се чувствам по-удобно в мъжка компания. Просто нямам кой знае какво да си кажа с жените. Според мен те прекалено много се впечатляват от най-странни неща. — Махна с ръка. Камила забеляза, че ноктите й са къси и без маникюр. — Ала с майка ви и с лелите ви се чувствам като у дома си. Нищо чудно, че вече ви обичам.
— Благодаря ви — повтори Камила, вече смутена. — Много мило от ваша страна.
— Много ли сте сърдита на сина ми? Не че ви обвинявам — продължи тя, преди Камила да бе успяла да измисли някакъв дипломатичен отговор. — Той може да бъде толкова… Коя дума търсех? О, да. Твърдоглав. Толкова твърдоглав. Наследил го е от баща си, така че нищо не може да направи. Сигурно много ви е измъчил.
— Не, съвсем не.
— Няма нужда да бъдете тактична. — Тя потупа Камила по ръката. — Сега сме само двете, а аз добре познавам моето момче. Ужасни обноски… Донякъде по моя вина, не мога да го отрека. Никога не съм обръщала внимание на любезностите. Безобразен характер, който му е по наследство от баща му, непрекъснато за нещо се кара. След като избухне, през половината време вече не си спомня защо, което за отсрещната страна е дразнещо и вбесяващо. Не мислите ли?
— Да… — засмя се с половин уста Камила и поклати глава: — Лейди Бригстън, поставяте ме в много неловко положение. Нека кажем, че аз се възхищавам от работата на вашия син, от подхода му и от страстта му към нея. Що се отнася до личните отношения, би могло да се каже, че имаме конфликт на стиловете.
— Добре сте възпитана, нали? — Габриела я бе предупредила, че няма да може лесно да пробие самообладанието й. — Имате ли нещо против да ви разкажа една малка приказка? Имало едно време едно младо американско момиче, едва навършило двадесет и една години и току-що излязло от колежа. То имало една страст, една изгаряща амбиция. Палеонтологията. Повечето го мислели за лудо — добави Алис и намигна. — Каква работа може да има една млада жена с динозавърски кости? Успяла да измоли да участва в едни разкопки, едни определени разкопки, защото се възхищавала от човека, който ги ръководел, от неговия подход и страст към работата. — Замълча, усмихна се и отпи от чая си. — Четяла неговите книги, четяла статии от и за него. За нея той бил голям герой. Представете си реакцията й, когато се оказало, че това е онзи едър, раздразнителен и нетърпелив мъж, който почти не забелязвал присъствието й, а когато го забелязвал, това било само за да се оплаче от него.