— Прилича на баща си — промълви Камила.
— О, направо му е одрал кожата — съгласи се Алис с известна гордост. — Те стреляли обиди един срещу друг, грубият мъж и нахаканата млада жена. Повечето стреляла тя, защото той бил толкова твърдоглав, че най-добрите й изстрели отскачали от главата му. Това било направо вбесяващо.
— Да — каза Камила почти на себе си. — Вбесяващо.
— Той бил очарователен. Толкова умен, толкова красив, толкова — привидно — безразличен към нея. Макар че започнал да омеква, съвсем малко, когато се оказало, че тя е дяволски добра в работата и има остър и търсещ ум. Мъжете от семейство Кейн ценят острия търсещ ум.
— Така изглежда.
— Тя лудо се влюбила в него и след като престанала да се ядосва на себе си заради това, впрегнала острия си ум в работа. Преследвала го, което го нервирало. Той намирал всякакви причини защо не може да стане. Бил с петнадесет години по-възрастен от нея, нямал време за жени и така нататък. Тя самата имала някои съмнения. Историята с титлата лорд Бригстън не се вписвала много добре в нейната американска представа за живота. Това би могло да я обезкуражи, но тя била упорита и дълбоко в сърцето си знаела, че той има чувства към нея. А тъй като титлата вървяла с мъжа, а тя искала мъжа, решила, че ще преживее и титлата. Какво друго й оставало, освен да го прелъсти?
Тъй като Алис погледна въпросително към Камила, тя кимна послушно:
— Естествено.
— Той заеквал, пелтечел и няколко прекрасни мига приличал на изпаднал в паника кон, затворен в горящ обор. Ала тя не отстъпвала и три седмици по-късно вече били женени. Изглежда, че този подход работи добре — завърши Алис с усмивка.
— Това е била една възхитителна млада жена.
— Да. И е родила един възхитителен, макар и дебелоглав син. Обичаш ли го?
— Лейди Бригстън…
— О, моля те, наричай ме Алис. Гледам те и виждам една млада жена, толкова умна, толкова свежа, толкова нещастна. Знам си мястото, но гледам Камила, не Нейно кралско височество.
— Той вижда титлата и забравя жената, която я носи.
— Ако го искаш, не го оставяй да я забрави. Сложила си цветя в къщата — добави тихо. — Аз самата не помня някога да съм правила такива неща. Знаеш ли, че той ги запази, след като ти си тръгна?
Очите й плувнаха в сълзи.
— Не ги е забелязвал.
— Забелязваше ги. Част от него искаше да се отдръпне от теб и да се зарови отново в работата. Представям си, че вие двамата, силни и способни млади хора, ще се справите чудесно, ако вървите всеки по своя си път. Ала се чудя какво бихте могли да направите, ако преодолеете тази бариера от гордост и обида и тръгнете заедно. Ти не се ли чудиш?
Да, помисли Камила. Непрекъснато.
— Казах му, че го обичам — прошепна тя. — А той ме изгони.
— Какво магаре — въздъхна Алис. — Добре тогава, ще ти дам един малък съвет. Накарай го да пълзи, преди да ти го каже и той. Ще му се отрази добре. Не се съмнявам, че ще успееш.
Дел с мъка издържаше официалната и, както му се струваше, безкрайна вечеря. Бяха го настанили между една глуха италианска графиня и сестрата на Камила, Адриен. Единственото хубаво нещо бе, че бащата на Камила бе чак в другия край на огромната зала.
Така щеше да му е по-трудно да го намушка с ножа за риба.
Докато сервираха основното ястие, вече бе променил първоначалното си мнение за Адриен като за празноглаво красиво момиче. Тя се оказа просто една невероятно мила жена, безкрайно щастлива и ненатрапчиво чаровна.
Помощта й при общуването с графинята запази разсъдъка му. А когато Адриен го погледнеше с блеснали очи, виждаше в тях нещо от дяволития смях на Камила.
Усети се, че й разказва за работата си, когато тя му задаваше въпроси специално за да го насърчи. Чак по-късно му дойде наум, че нейният талант бе да предразполага хората.
— Нищо чудно, че Камила е толкова очарована — усмихна се Адриен. Тя имаше, забеляза той, успокояващия глас на майка си и яркосините очи на баща си. — Камила винаги е обичала пъзелите, а вашата работа е всъщност точно това, нали? Един много сложен пъзел. Мен никога не ме е бивало да ги редя. Скоро ли ще се върнете във Флорида?
— Да, много скоро. — Изобщо не би трябвало да бъда тук, каза си Дел.
— Когато децата ми пораснат още малко, ще ги заведем там. В Дисниленд. — Тя погледна през масата към съпруга си.
По-късно Дел щеше да мисли и за този поглед. За чистото удоволствие в него. Погледът, който не се появяваше в очите на Камила, помисли той, освен в най-кратки моменти.
Имаше го. Дел си спомняше, че го имаше, когато се бе изтегнала на брега на неговото езеро. „Доволната Камила“, така я бе нарекъл. А сега този поглед си бе отишъл.