— Тъй като принцеса Камила проявява толкова жив интерес, аз се запознах с част от вашите работи. Интересите на моето семейство — заяви с тон като излъскан кинжал — са и мои интереси. Разкажете ми нещо повече за този ваш проект.
Макар да не му бе приятно да се чувства като ученик на изпит, Дел се подчини. Той прекрасно разбираше, че го премерват и преценяват. И знаеше, че от него се очаква да го разбира.
Когато двадесет минути по-късно бе любезно отпратен, не бе сигурен дали бе издържал изпита, или трябваше да се оглежда за палача.
Ала знаеше, че вратът му тръпне от образа на надвесена над него секира, който се въртеше в главата му.
Всеки човек, реши Дел, който се замисляше, дори само да се замисляше да има нещо общо с член на кралското семейство на Кордина, трябваше да отиде да му прегледат главата. Докато все още бе на раменете му.
Той винаги се бе смятал за съвсем нормален.
За да си остане нормален, реши да избяга за два часа. Оказа се, че това не бе проста работа. Човек не можеше просто да извика такси да дойде да го вземе от двореца. Имаше процедури, протокол, политика. Накрая Кристиян, по-големият брат на Камила, му предложи кола, ако иска с шофьор.
Дел взе колата и се отказа от шофьора.
И бе повече на път да се влюби в тази чужда страна, отколкото когато и да било през живота си.
Имаше нещо невероятно в миниатюрната държавица на брега на морето. Тя го караше да си представя скъпоценни камъни, стари и безценни скъпоценни камъни, предавани от поколение на поколение.
Редици от хълмове се издигаха от скута на морето. По хълмовете бяха накацали къщи, розови, бели и тъмнозлатисти, изпъкваха по издатините, сякаш бяха изсечени. Имаше много цветя — след Камила бе започнал да им обръща повече внимание — които растяха така свободно и естествено, че придаваха на камъните и скалите невероятно очарование. Листата на царствените палми се полюшваха под непрекъснатия уханен бриз.
Усещането за старост му харесваше. Поколение след поколение, век след век този малък бисер бе оцелявал и блестял, бе следвал сърцето си, без да отстъпи пред трескавото нахлуване на урбанизацията, без да развали просторните си пейзажи с небостъргачи.
Сигурно тук-там времето бе променило нещо. Никое място не остава същото и точно в това е красотата на човека. А когато човекът е не само изобретателен, а и мъдър, той намира начин да запази сърцето си, докато подхранва ума.
Династията Бисет, която бе управлявала страната четири века, бе очевидно мъдра.
На връщане спря на извиващия се път, за да огледа мястото на принцовете. Просто дворецът стоеше на най-високото място, предполагаше Дел. Бе обърнат към морето, белите му каменни стени се издигаха от скалите. Бойниците и кулите му гордо връщаха мислите към друг век, към друго време.
Войни и кралска власт. Исторически бойни другари.
Дори в модерни времена тук се бе провела една малка и грозна война. Когато бе момче, един самозван терорист бе направил опит за убийство на членове на кралското семейство. Майката на Камила бе отвлечена, леля й, тогава просто Ив Хамилтън, ранена.
Сега осъзна, че не се бе замислял за това, не се бе замислял колко може да бе повлияла върху Камила една такава история, толкова близка до сърцето й.
И все пак това не я бе спряло да живее собствения си живот, помисли той. Не я бе спряло да се върне тук, в замъка на хълма, и да поеме семейните си задължения.
Страната, семейството сега бяха в мир. Но мирът е крехко нещо.
Сигурно тези, които живееха вътре, разбираха, че замъкът бе построен за отбрана. А опитът на археолог му показваше колко умно бе измислен. Не можеше да бъде нападнат откъм морето, никаква сила не можеше да разруши каменните стени на скалите. А височината и хълмовете го правеха почти непревземаем.
Пристанището му го правеше богат.
Бе построен и за красота. Дел смяташе стремежа към красота за една много човешка потребност.
От мястото, където бе застанал, не би помислил за него като за дом, а само като за символ. Ала той бе влизал вътре, зад железните порти. Колкото и да бе здрав, символичен или естетичен, това бе дом.
Може би тя преживяваше част от живота си във ферма във Вирджиния, но това място, този дворец, тази страна бяха до голяма степен неин дом.
И за двамата трябваше да е очевидно, че този дом не би могъл да бъде негов.
Когато влезе обратно през портите и мина покрай стражите в яркочервени униформи, заедно с него влезе и един облак на отчаяние.