— Той е в ужасно настроение — довери Алис на Габриела, когато успяха да откраднат пет минутки в музикалната стая. Шепнеха, наведени една към друга като заговорници. — Явно е излязъл да се поразходи с кола и се върна замислен и само ръмжи. Това е добър знак.
— Камила цял следобед е необичайно разсеяна. Всичко върви идеално. О, и моите агенти ми донасят, че тази сутрин Дилейни няколко пъти е питал за нея.
— Най-хубавото е, че беше толкова заета и неоткриваема. Момчето имаше нужда от време да помисли.
— Изобщо няма да може да мисли, когато я види тази вечер. О, Алис, толкова е красива с тази рокля. Бях на последната проба, направо е невероятна.
— Ще ни направят много красиви внучета — въздъхна Алис.
Не му харесваше да е облечен официално. Имаше толкова много дрехи, а умът му не побираше защо са нужни толкова много дрехи, когато една риза и един панталон вършат същата работа.
Ала бе решил сутринта да си тръгне. Вече бе намерил необходимото извинение за скорошното си заминаване — спешно писмо от мястото на разкопките.
Никой нямаше да разбере разликата.
Тази вечер щеше да изпълни задълженията си — заради своите родители. Щеше да намери начин да се извини или поне да се сдобри с Камила. И после щеше да се върне в реалността колкото бе възможно по-скоро. Той не бе създаден за дворци. Да копае под дворци — може би… Е, това би било интересно.
Всичко, което трябваше да направи, бе да изтърпи педантичните формалности на още една вечер. Бе сигурен, че и от това събитие щеше да успее да се измъкне рано. А на сутринта щеше да изрази почитанията си към домакините и да отпътува.
Но първо трябваше да свърши още едно дребно нещо. Трябваше искрено да благодари на Камила за помощта за финансирането. Лице в лице и без сковаността, с която бе писал писмата си.
Това бе долно от негова страна и недостойно за жеста й. Облечен и с желанието единствено цялото това изпитание да свърши по-скоро, Дел отиде в хола на родителите си.
— Леле, я се погледни! — Бе рядко събитие да види майка си елегантно облечена. Той се засмя и с жест я помоли да се завърти. Семплата черна рокля подчертаваше стройната й спортна фигура, а перлите на фамилията Бригстън добавяха блясък. — Какво гадже!
Майка му се засмя:
— Предполагам, че ще изтърпя тези обувки около час и половина, а след това всеки може да се сети какво ще стане. — Тя отиде да оправи официалната вратовръзка на съпруга си.
— Недей да се суетиш около мен, Алис. При първа възможност ще смъкна всичко това. — Ала Найлс се наведе да я целуне по бузата. — Обаче момчето е право. Страхотно гадже си.
— На този купон ще е пълно с гаджета. Като говорим за това — подхвърли Алис небрежно на сина си, — виждал ли си днес Камила?
— Не.
— Е, добре, ще я видиш тази вечер.
— Точно така. — С още стотици хора наоколо, помисли Дел. Как, по дяволите, щеше да успее да й каже онова, което искаше да каже… След като го измислеше? — Да вървим да свършваме с тази история.
— Господи. Също като баща си. — Алис примирено хвана своите двама мъже под ръка.
Пристигането на гостите се обявяваше официално, после ги придружаваха до мястото, където ги посрещаха. Дел мислеше, че поклоните и реверансите край нямат. После за пръв път видя Камила и забрави за всичко друго.
Бе с рокля в същия тъмнозлатист цвят като очите й. В нея бе сияйна. Роклята оставяше раменете й открити, стесняваше се в тясната талия, после просто се разливаше със сякаш километри поли, които проблясваха на елегантната светлина на безброй свещници като огряна от слънцето вода. Бели и жълти диаманти светеха в ушите й и се спускаха към извивката на гърдите в сложна плетеница. И грееха в короната, поставена върху блестящата й коса.
В този момент тя бе въплъщение на принцесата от приказките — красота, грация и елегантност.
Дел никога не се бе чувствал толкова като жабок.
Но мислеше… Надяваше се, че докато стигне до нея, ще успее да се овладее.
— Милорд.
— Мадам. — Пое ръката, която Камила му подаде, и плъзна палец по кокалчетата на пръстите й. Наистина ли тази жена му бе пържила яйца? Ако това бе реалност, значи всичко останало бе някаква объркана фантазия.
— Надявам се, че вечерта ви харесва.
— Не бях разчитал на нея.
Любезната й усмивка не трепна.
— В такъв случай се надявам, че не я намирате прекалено отегчителна.
— Трябват ми пет минути — прошепна той.
— Боя се, че моментът е неподходящ. Пусни ми ръката — каза тя полугласно. — Хората гледат.
— Пет минути — повтори Дел и очите им се срещнаха. После неохотно отмина.
Сърцето й може да се бе забързало бясно, ала Камила продължаваше да стои, да се усмихва и да посреща гостите. Съчетанието от сила на волята и възпитание я спираше да не се поддаде на надигащото се желание да протегне шия и да намери Дел в тълпата, движеща се в балната зала. Докато вуйчо й и вуйна й откриха Есенния бал на Кордина, бе почти болна от любопитство, пронизвано от мъничко надежда.