— Не. — Но вече не му беше ясно какво да прави с тези пет минути. Не и сега, когато отново я държеше в ръцете си. — Исках да… За проекта. Финансирането.
— Ах… — Прониза я разочарование. — Ако става дума за работа, ще помоля Мериън да ти насрочи среща за утре.
— Камила, исках да ти благодаря.
Тя поомекна, съвсем малко.
— Няма защо. Този проект е важен и за мен, нали знаеш.
— Предполагам, че съм го разбрал. — Трябваше само да наклони глава и устните му щяха да се озоват върху нейните. Искаше, повече от всичко искаше отново да я вкуси. Дори ако това бе за последен път. — Камила…
— Танцът свърши. — Ала очите й останаха приковани към неговите, а гласът й бе натежал. — Трябва да ме пуснеш.
Дел знаеше това. Съвсем точно го знаеше. Но не още.
— Трябва да поговоря с теб.
— Не тук. За Бога, ако не ме пуснеш, утре името ти ще гръмне по всички вестници.
— Пет пари не давам.
— Ти не си живял цял живот с това, както аз. Моля те, отдръпни се. Ако искаш да говорим, ще излезем на терасата.
Когато той я пусна, тя се отдръпна и произнесе ясно и с най-дружелюбния си тон за пред всички наострени уши наоколо:
— Горещо е. Лорд Дилейни, бихте ли ме придружили за малко на терасата на чист въздух? И с удоволствие бих изпила чаша шампанско.
— Разбира се.
Камила го хвана под ръка и излязоха от дансинга.
— Братята ми казват, че яздите много добре. Надявам се, че докато сте тук, ще продължите да се забавлявате с езда. — Продължи да говори непринудено, докато той взе чаша шампанско от един сребърен поднос и й я подаде.
— Вие яздите ли, мадам?
— Разбира се. — Тя отпи и се насочи към отворените врати на терасата. — Баща ми отглежда във фермата си коне. Цял живот съм яздила.
Няколко от другите гости бяха излезли навън. Преди Камила да бе успяла да тръгне към парапета, Дел просто я дръпна за ръката, така че виното едва не се разплиска, и я поведе към широките каменни стълби.
— По-бавно. — Тя спря пред тях. — Не мога да тичам по стълбите с тази рокля. Ще се пребия.
Той взе от нея чашата и неспокойно зачака, докато Камила грациозно повдигна със свободната си ръка бухналите поли. Когато стигнаха долу, остави почти недокоснатото шампанско на най-близката маса и продължи да я тегли към една от градинските пътеки.
— Престани да ме дърпаш — изсъска тя. — Хората ще…
— О, я се успокой — сопна й се Дел.
Камила стисна зъби, като се мъчеше да запази достойнство.
— Ще те видя колко ще си спокоен ти утре, когато клюкарските издания в десет страни започнат да повтарят името ти. Във всеки случай, аз съм с десетсантиметрови токчета и десеткилометрова пола. По-бавно.
— Аз не слушам клюки, така че няма да ги чуя как ще повтарят името ми. А ако вървя по-бавно, някой ще изскочи от някой ъгъл и ще ти измисли нещо да правиш. Или ще започне да ти се умилква. Или просто ще приказва нещо, за да може да каже, че е говорил с теб. По дяволите, искам пет минути насаме с теб.
Отговорът, който напираше на устните й, спря.
Блестящите сребърни фенери осветяваха пътеката, която вече бе обляна в лунна светлина. Камила усещаше романтиката в аромата на жасмина и розите, чуваше го в пулса на морето. И на собственото си сърце.
Любимият искаше да бъде насаме с нея.
Той не спря, докато музиката не остана само като шепот в далечината.
— Камила…
Тя затаи дъх.
— Дилейни…
— Исках да… — Камила носеше лунната светлина като перли, помисли той, прекалено замаян, за да се изненада от поетичното сравнение, което му дойде наум. Кожата й блестеше от нея. Очите й грееха. Диамантите в косите й проблясваха, напомняйки му, че зад тази елегантност се криеше огън. Опита отново: — Исках да ти се извиня за… Да ти кажа, че…
Тя не разбра кой пръв направи крачка. Едва ли имаше значение. Имаше значение единствено, че бяха в прегръдките си. Устните им се срещнаха — веднъж, втори път. Трескаво. После трети път, дълго и бавно.
— Липсваше ми. — Дел я привлече към себе си. — Господи, липсваше ми.
Думите сякаш се разливаха в нея.
— Не ме пускай. Не ме пускай да си отида.
— Не мислех, че някога ще те видя отново. — Обсипа с целувки лицето й. — Нямах намерение да те видя някога отново.
— Аз отначало дори не исках да те видя — призна Камила със смях. — О, толкова се ядосах, като получих онова писмо. Онова сковано, официално, гадно писмо. „Ние от изследователския проект «Брадвил» бихме искали да изразим своята искрена благодарност…“ Идеше ми да те убия.
— Да беше видяла първата чернова. — Той се отдръпна дотолкова, че да й се усмихне. — Беше доста… По-сбито.