— Вероятно щеше повече да ми хареса. — Тя обви ръце около врата му. — О, толкова съм щастлива. Бях започнала да се чудя как ще живея без теб. Сега няма да се наложи. След като се оженим, можеш да ме научиш как да чета лабораторните отчети с всичките им символи. Никога не съм можела… — Замълча, защото Дел бе замръзнал. Литналото й сърце тежко и болезнено се стовари на земята. — Ти не ме обичаш. — Гласът й бе тих и насилено спокоен. Камила се измъкна от прегръдките му. — Ти не искаш да се ожениш за мен.
— Хайде малко да забавим нещата, а? Женитба… — Гърлото му се сви при тази дума. — Да разсъждаваме логично, Камила.
— Разбира се. Добре, хайде. — Сега гласът й бе ужасяващо любезен. — Защо не започнеш първо ти?
— Има… Има много причини — започна той, трескаво опитвайки се да проясни обърканото си съзнание достатъчно задълго, за да може да мисли.
— Много добре. — Тя скръсти ръце. — Причина номер едно?
— Престани. Просто престани. — Дел закрачи по пътеката, после обратно. — Аз имам много напрегната и отнемаща време професия.
— Да.
— Когато съм на разкопки, обикновено живея във фургон, в сравнение с който къщата ми прилича на петзвезден хотел.
— Да?
Той се озъби, ала в последния момент успя да преглътне гнева си.
— Не можеш да стоиш тук, с този палат зад гърба си и с тази проклета корона на главата си, и да ми казваш, че не виждаш проблем.
— Значи причина номер едно е различният ни начин на живот и отделните ни отговорности.
— С две думи, да. Ясно изписани върху короната и стъклените ти пантофки.
— Стъклени пантофки? — Това преля чашата. — Така ли ме виждаш, мен и живота ми? От един бал на друг с вълшебната каляска от тиква? В света на моите стъклени пантофки аз имам не по-малко важна роля, отколкото ти с твоите работни обувки.
— Не казвам, че нямаш. Там е целият проблем. — Дел дръпна официалната си вратовръзка и я смъкна. — Аз не се занимавам с това. Не мога да се издокарвам като пингвин всеки път, когато се обърна, защото ти имаш обществени задължения. Но на теб ти трябва някой, който би го правил. Аз не искам от теб да захвърлиш диамантите си и да живееш в лагер на края на света. Това е глупост. Никога нищо няма да излезе.
— Точно тук грешиш. Баща ми беше полицай, който искал да се занимава с фермерство. Който искал, повече от всичко друго, спокойствие и тишина, и да работи върху земята. Майка ми била… Майка ми е принцеса. Когато се запознали, тя била стопанката тук. След като майка й починала, мама поела задълженията на домакиня, на посланик, на символичната женска част от управлението на страната. Ала виждаш ли, те се обичали, затова намерили начин да си дадат един на друг това, от което имали нужда, да приемат отговорностите и задълженията, които всеки носел със себе си, и да създадат един общ живот. — Камила вдигна глава и очите й светнаха. — Те ме карат да се чувствам горда. И аз съм твърдо решена да бъда такава жена, каквато е майка ми. Но ти, с твоите извинения и жалки причини, не си и наполовина мъж колкото баща ми. Той е имал смелостта, волята и чувството. Татко не се плаши от короната, защото уважава и разбира жената, която я носи. — Вдигна отново полите си. — Аз бих могла да живея в твоя фургон и въпреки това да бъда принцеса. Никога нямаше да пренебрегна задълженията, които имам към моето име… И към твоето. Ти си този, който се съмнява, че може да живее в този дворец и въпреки това да бъде мъж.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Едно нещо мразеше най-много. Тя бе права. Под всички причини и уловки и усложнения той бе… Е, не му харесваше думата уплашен. Скептичен, реши Дел, докато крачеше из градината, както бе свикнал да крачи из своята гора във Върмънт. Отнасяше се скептично към идеята да се свърже с една принцеса.
През седмиците, през които бяха разделени, следеше новините. Виждаше името й и лицето й, тиражирани от медиите, четеше историите за личния й живот, предположенията за любовните й връзки.
Знаеше много добре, че няма и не е имала бурна любов с един френски актьор, както тръбяха всички статии. През това време бе прекалено заета с любов с един археолог полуамериканец.
Освен това всеки, който я познаваше, можеше да види, че актьорът не бе нейният тип. Бе прекалено излъскан като за Камила.
И това бе част от проблема. Историите, инсинуациите, откровените измислици в по-голямата си част се пишеха от хора, които не я познаваха. Които не разбираха колко упорито бе готова тя да работи, не разбираха любовта й към майчината й страна. Голямата й любов към семейството й и неговата към нея.
Те виждаха един образ. Същия, който той бе оставил да го заслепи.