Но, по дяволите, тази жена толкова бързо бе стигнала от една възможна, вероятна връзка до брак, че сякаш му заби един в зъбите. Не му бе дала време да се осъзнае.
Всичко или нищо с нея, помисли Дел мрачно, пъхна ръце в джобовете си и обобщи ситуацията.
Първо, той най-после разбира, че е влюбен в нея, после го удря между очите фактът, че го е лъгала. Докато успее да проясни зрението си от този удар, Камила отдавна си е заминала. Какво от това, че той й бе казал да си отиде?
Сега, след като е осъзнал, че всичко това е напълно невъзможно, тя трябва да стои тук и да изглежда като нещо от сънищата и мечтите, и да му показва какво точно губи. И точно когато той започва да мисли, че може би, може би с време и усилия биха могли да си върнат това, което са имали, Камила го забива в зъбите с брак.
Да бе, закарай я за един месец във фургон във Флорида, дай й няколко тропически бури, кал до коленете, буболечки колкото бейзболни топки, и…
И тя би била страхотна. Дел спря насред крачка. Би била фантастична. Бе жена, която можеш да изтърсиш навсякъде, във всякаква ситуация, и Камила въпреки всичко щеше да намери изход. Просто щеше да продължи да работи, да дълбае, да се блъска, да ръчка, докато намери изход.
Защото бе Камила.
Бе се влюбил в това, осъзна той. Преди да се влюби във външния вид, в стила, в огъня, бе изгубил ума си заради непоколебимата й решимост да намери отговорите.
А той позволяваше на някаква дребна подробност като кралска кръв да се изпречи на пътя му.
Искаше жената, а принцесата вървеше в комплект с нея. Не беше и наполовина мъж колкото баща й? Липсваше му смелост, воля? Нямаше романтика?
Щеше да й даде такава романтика, че да си изгуби стъклените пантофки.
Обърна се и почти тичешком измина половината път обратно към балната зала, преди да се спре. Това бе точно от нещата, които трябваше да избягва. Ако тази връзка имаше някакъв шанс да се получи, трябваше първо да мисли и после да действа. Ако един мъж влети на дворцовия бал, метне принцесата през рамо и я повлече навън, с това щеше да спечели и на двама им точно популярността, която тя мразеше.
И най-вероятно накрая щеше да се озове в някой тъмен влажен зандан.
Това, което трябваше да направи, бе си да изработи ясен и разумен план… И да го изпълни, когато няма да има свидетели.
Затова седна на една мраморна пейка и започна да прави точно това.
Взе въже от конюшнята. Имаше моменти, бе принуден да признае, когато се оказваше удобно да е виконт. Работниците в конюшнята бяха прекалено възпитани, за да задават въпроси за ексцентричностите на лорд Дилейни.
Трябваше да изчака, докато последният валс свърши и гостите се разотидат — в леглата си или от другата страна на дворцовите порти. Това му даде само повече време да подготви всичко… И да се чуди какво ще правят родителите му, ако си счупи глупавата глава.
Вече знаеше коя е нейната стая. Лесно успя да го измъкне от Адриен. Можеше да бъде само благодарен, че прозорците й гледаха към градината, където имаше много сенки. Макар да се съмняваше, че някой страж, обикалящ наоколо, щеше се оглежда за мъж, увиснал на въже няколко етажа по-нагоре.
Дори когато този мъж изруга яростно, след като се залюля и се фрасна по лице в белите каменни стени. Спускането с въже от парапета на теория изглеждаше много по-лесно, отколкото се оказа на практика. От работата си имаше доста опит в това, ала спускането по сграда през нощта бе доста по-трудно. Студената реалност бе, че сега се полюляваше от вятъра с ожулени кокалчета и опънати нерви.
Нямаше кой знае какво против височината, стига да не се замислеше за възможността това да бе последното, което щеше да види. И всичко това, мислеше Дел, докато се опитваше да закрепи крака си на каменния парапет на балкона, защото бе засегнала самолюбието му.
Просто не можеше да изчака до сутринта. О, не, каза си, когато кракът му се подхлъзна и той отново се залюля. Това би било прекалено лесно, прекалено обикновено. Прекалено нормално. Защо трябва да проведеш един цивилизован разговор посред бял ден и да кажеш на жената, че я обичаш и искаш да се ожениш за нея, когато можеш да направиш нещо наистина глупаво, като да се самоубиеш на тухлите под прозореца на спалнята й?
Това показваше колко си решителен.
Успя да се закрепи на парапета и си пое въздух. А засилващият се вятър довя бодър септемврийски дъжд.
— Идеално. — Дел погледна към небето. — Това е върхът на всичко.
Когато дъждът изведнъж стана пороен, той се залюля отново, отблъсна се леко от стената и започна да се спуска към личната тераса на Камила.
В момента, в който стъпи с благодарност на твърд камък, над морето избухна първата светкавица. Дел започна да се бори с възела на просмуканото от вода въже, с което се бе овързал. Отне му две минути да се освободи. Пусна въжето, отметна мократа коса от очите си и се запъти към вратата на терасата.