И откри, че бе заключена.
За момент само се вторачи в нея. Защо, по дяволите, бе заключила вратата на терасата си? Бе на третия етаж, в дворец със стражи навсякъде.
Колко често някой идиот се спускаше по стената и кацаше на терасата й?
Бе дръпнала и завесите, така че не можеше нищо да види. Замисли се с какво удоволствие би изритал вратата и му стана весело.
Имаше определен стил в това. Определено изящество. Което обаче щеше да отиде на кино, когато алармите започнеха да вият.
И ето, сега стоеше на балкона, мокър като удавен плъх. И единственият начин да влезе бе да почука.
Това бе отвратително.
Затова по-скоро заблъска, отколкото почука.
Вътре Камила използваше една книга като извинение да не спи. Всъщност, на всеки петнадесетина минути наистина прочиташе по едно изречение. През повечето време отново и отново въртеше в съзнанието си един-единствен факт.
Бе оплескала всичко.
Не можеше да го заобиколи. Когато погледна цялата картина от разстояние, Дел бе реагирал точно както бе очаквала да реагира. Изведнъж бе решила, първо със сърцето си, че женитбата се разбира от само себе си.
Тя би била обидена, ако той бе този, който го бе решил.
Дали любовта правеше всеки глупав и небрежен, или само нея?
Камила въздъхна и без особен интерес обърна страницата на книгата. Бе объркала всичко, още от самото начало. О, Дел й бе помогнал. Бе толкова… Как го бе казала майка му? Дебелоглав. Бе толкова дебелоглав… Но тя обичаше това в него.
Обаче вината си беше изцяло нейна.
Не бе откровена с него и сега причините й се струваха неубедителни и егоистични. Неговият гняв и, да, неговата обида, толкова я бяха стреснали, че тя бе подвила опашка и бе избягала, вместо да държи на своето.
После той бе дошъл при нея. Толкова ли бе потънала в самосъжаление, та да не признае, че независимо колко го бяха натискали, Дел никога не би дошъл в Кордина, ако не искаше да я види?
Дори тази вечер той бе направил една стъпка. Вместо в отговор и тя да направи една, направо бе скочила. Бе приела за гарантирано, че Дел просто ще направи каквото очаква от него. Очевидно бе прекалено свикнала хората да правят така. Не беше ли това една от причините да си вземе отпуск от принцеса? Нищо ли не бе научила от седмиците, през които беше просто Камила?
Не само бракът бе това, което го стресна. Бе всичко останало, което вървеше в комплект с него. Тя затвори очи. Нищо не можеше да направи за това. Нищо не би направила, дори да можеше. Семейството, кръвта, произходът й бяха съществена част от нея.
И въпреки това не би искала мъж, който не би приел сложността и многостранността на нейния живот. Не можеше да обича мъж, който да харесва да бъдат преследвани от пресата.
И какво оставаше при това положение? Оставаше сама, помисли Камила и огледа красивата си самотна стая. Защото бе отблъснала единствения мъж, когото обичаше, единствения мъж, когото желаеше, като прекалено скоро бе поискала прекалено много.
Не. Тя с трясък затвори книгата. Нямаше да приеме това. Избяга от къщата, защото прие поражението. Нямаше отново да постъпи така. Трябваше да има решение. Трябваше да има компромис. Тя щеше… Не. Пое дълбоко въздух. Те щяха да го намерят.
Отметна завивките. Още сега щеше да отиде в стаята му, реши Камила. Щеше да се извини за нещата, които му бе казала, и да му каже… Да го попита дали имаше начин да започнат отново.
Преди да бе успяла да скочи от леглото, бумкането по вратата на терасата я отхвърли обратно назад. Сърцето й заседна в гърлото. Стисна като оръжие сребърния свещник от началото на осемнадесети век от нощното шкафче и бе на път да грабне слушалката на телефона, за да повика охраната.
— Отвори проклетата врата! — Чу как гласът му изгърмя, последван от яростен удар. Изненадана, отиде до вратата, все още стискайки импровизираното си оръжие, и дръпна завесите.
Видя го на светлината на една светкавица. Вбесеното лице, мократа коса, просмукания от дъжда смокинг. За момент не можа да направи нищо, освен да се вторачи в него с отворена уста. — Отвори проклетата врата — повтори той високо. — Или ще я изритам.
Прекалено потресена да направи каквото и да било друго, тя непохватно започна да се мъчи да отключи. После залитна три крачки назад, когато Дел рязко разтвори вратата.
— Какво? — успя да изграчи тя пресипнало, докато той стоеше, гледаше я, а от него върху безценния килим капеше вода.