В полумрака под проливния дъжд не можеше да види цвета на очите му, нито да добие дори бегла представа за възрастта му. Само видя смътно формата на лицето му и разрошената му коса.
— Закъсах — започна тя.
— Без майтап? — Сега вече видя и очите му под смръщените тъмни вежди — зелени като стъкло и силно раздразнени. Те преминаха през нея, сякаш бе дребно неудобство — факт, от който Камила се наежи, въпреки че се мъчеше да изпитва благодарност — и се насочиха към колата й. — В такава буря е трябвало да спрете на банкета — надвика той вятъра, — а не да излизате от него.
— Много полезен съвет. — Тонът й стана леденостуден и ужасно любезен — умение, заради което братята й я наричаха позьорка. Очите му се върнаха към нея и в тях проблесна нещо, което можеше да е хумор. Или гняв. — Бих ви била много благодарна, ако ми помогнете да я върна обратно на пътя.
— Сигурен съм. — Гласът му бе дълбок, груб и малко уморен. — Обаче ме е страх, че нямате късмет. Забравил съм си суперменския костюм…
Тя го изгледа. Вече виждаше, че непознатият има дълго лице, ъгловато и може би с тридневна брада. Устните му бяха твърди и строго стиснати. С професионална строгост, помисли Камила. Сякаш всеки момент биха могли да изнесат една лекция.
Едва ли бе в настроение да я изслуша.
Мъчеше се да не трепери от студ, мъчеше се да запази достойнство.
— Трябва да има нещо, което да може да се направи.
— Да. — Въздишката му показваше, че това не го прави особено щастлив. — Качвайте се. Ще отидем у нас и ще се обадим на пътна помощ да дойдат да ви издърпат.
В неговата кола? С него?
„Не говори с непознати.“
Предупреждението на Мериън прозвуча в главата й. Разбира се, през последната седмица и половина поне десет пъти го бе забравяла. Но да влезе в колата на непознат на безлюдно шосе?
И все пак, ако бе имал намерение да й стори нещо лошо, нямаше нужда да я кара да се качва в колата му. Можеше просто да излезе, да я удари по главата и да прави каквото иска с нея.
Затова, изправена пред избора между часовете, които трябваше да прекара в неподвижната си кола, и риска да тръгне с него и да намери сухо местенце и, ако е рекъл Господ, горещо кафе, тя кимна.
— Куфарите ми са в багажника.
— Хубаво. Идете да си ги вземете.
Камила премигна, ала той просто продължаваше да й се мръщи и тя стисна зъби.
Сияен рицар, как ли пък не. Камила вбесена тръгна през дъжда да вземе багажа си. Този човек бе груб, отвратителен, невъзпитан селяндур.
Обаче ако имаше телефон и кафеварка, можеше и да му го прости.
Замъкна куфарите на задната седалка и седна до него.
Едва тогава видя, че дясната му ръка бе привързана към тялото. Веднага я заля чувство на вина.
Естествено, че не можеше да й помогне нито за колата, нито за куфарите, след като бе ранен. И вероятно изглеждаше невъзпитан, защото го болеше. Като извинение за това, което бе помислила за него, му се усмихна лъчезарно:
— Много ви благодаря, че ми помогнахте. Страхувах се, че ще трябва да прекарам нощта в колата, мокра до кости.
— Нямаше да сте мокра до кости, ако си бяхте стояли в колата.
Искаше й се да изсъска нещо през зъби, ала само преглътна. Дипломатичността, макар и когато не бе заслужена, бе част от нейното възпитание.
— Прав сте. И въпреки това съм ви благодарна, че спряхте, господин…
— Кейн. Дилейни Кейн.
— Приятно ми е, господин Кейн. — Тя прокара ръце през мократа си коса. — Аз съм Камила… — Замълча за миг и се поколеба, когато се усети, че бе на път да каже Макджий. Случката я бе разтърсила повече, отколкото бе предполагала. — Брийн — завърши тя, като назова фамилното име на Мериън. — Къде си ударихте ръката?
— Вижте, хайде да зарежем тези приказки. — Той караше с една ръка през развилнялата се буря, а на тази жена й се плямпаше. Чудничко. — И двамата искаме просто да се измъкнем от дъжда и да уредим да продължите закъдето и да сте тръгнали.
Невъзпитан грубиян, помисли Камила.
— Добре. — Обърна глава и се загледа през страничния прозорец.
Едно предимство — този човек почти не я бе погледнал. Нямаше нужда да се притеснява, че я бе познал.
ВТОРА ГЛАВА
Разбира се, че я бе погледнал.
Може да беше тъмно, тя може да беше мокра и вбесена. Ала такава красота се виждаше под всякакви прегради.
Бе видял една висока, стройна, мокра до кости млада жена, чиито риза и джинси прилепваха към всяка извивка на тялото. Бе видял бяло овално лице, върху което се открояваха златисти очи и широки подвижни устни, обрамчено от прилепнала от дъжда коса с цвят на тъмен огън.