— Искаш романтика, сестричке. — Грабна свещника от вцепенените й пръсти и го захвърли настрани. Изглеждаше му прекалено тежък, за да рискува да й го остави, а и бе получил достатъчно рани като за една нощ.
— Дел! — Той пристъпи напред и Камила направи още две крачки назад. — Дилейни… Как… Ръката ти кърви.
— Искаш воля? Искаш приключения? Може би и малко лудост? — Сграбчи я за раменете и я повдигна, така че тя се изправи на пръсти. — Как ти харесва това?
— Целият си мокър — бе всичко, което Камила успя да каже.
— И ти се опитай да се спуснеш в проливен дъжд по стената на замък, да видим дали няма да си мокра.
— Спуснал си се? — Тя почти не осъзнаваше, че я бута през стаята. — Спуснал си се по стената? Да не си си изгубил ума?
— Точно така. А знаеш ли какво получава един мъж, когато разбие стените на замъка? Получава принцесата.
— Не можеш просто да…
Ала той можеше. Камила много скоро разбра, че Дел можеше. Преди да бе успяла да се свести от шока, горещите му устни бяха върху нейните. А шокът нямаше шанс да се бори с желанието. Когато я повлече — Боже Господи! — към леглото, тя цялата се разтрепери.
Бе мокър, кървеше и беше бесен. И целият бе неин. Камила обви ръце около врата му, вплете пръсти в прекрасната му капеща коса и с радост му предложи бойните трофеи.
Устните й се раздвижиха под неговите, отвръщайки на яростната целувка с цялото щастие, с целия копнеж, който бушуваше в нея.
Бурята нахлу през отворените врати. Камила го пусна, колкото да смъкне просмуканата му риза. Тя се приземи с плясък някъде.
Дел бе изненадан, че дрехите просто не вдигаха пара върху гърба му. Огънят на гнева бледнееше пред огъня, който Камила разпалваше в кръвта му. Толкова мека, толкова уханна, толкова преизпълнена с желание. Сега лицето й бе мокро от дъжда, който бе донесъл със себе си. Можеше да го оближе — и цялата нея — като сметана.
Зарови лице в шията й.
— Искам те, по дяволите. Не мога да го преодолея.
— Тогава вземи ме — прошепна тя, докато ръцете му я обхождаха. — Вземи ме. — Той вдигна глава и я погледна. Очите й бяха потъмнели, тъмнозлатисти като на котка. Ръцете й се вдигнаха да обхванат лицето му и Камила му се усмихна: — Толкова дълго съм те чакала. И дори не съм го знаела. — За да го докаже, привлече устните му обратно към своите.
Всичко, което изпитваше към нея, за нея, от нея разцъфна в тази целувка. Тя се разтрепери и от тихия стон, който се надигна в гърлото й, пулсът му забумтя.
Дългата й бяла шия го очароваше. Силната форма на раменете й бе истинско чудо. Вече мокра от дъжда, тънката нощница прилепваше предизвикателно към тялото й. Дел спусна устни и длани първо по мократа коприна, после по горещата влажна плът под нея.
Камила се движеше под него. Грациозна извивка, бързо потръпване. Отначало бавно, като само вкусваше, той изследваше, завладяваше. Възбуждаше. Когато дишането й стана накъсано, когато очите й се притвориха, я вдигна на колене и се нахвърли върху нея.
Издигна я толкова бързо от тихо удоволствие до яростно желание, че тя се обърка. Потъна в него. Твърдите му ръце, които преди бяха толкова божествено нежни, сега бяха еротично груби. Камила се изви като лък назад и се отдаде на гладните му устни. Простена името му, когато Дел разкъса разума й на парчета.
Полудя в ръцете му и започна да дърпа и къса дрехите му. Коленичили на леглото, се притиснаха плът към плът, сърце към сърце.
Още веднъж, на светлината на светкавицата, очите им се срещнаха. Задържаха се. В неговите най-после тя видя всичко, което имаше нужда да види. И тя бе тази, която го взе в себе си. Обви крака около него, докато и двамата започнаха да треперят.
— Je t’aime. — Каза го достатъчно ясно, макар че тялото й се тресеше. — Обичам те. Нищо не мога да направя със себе си.
Преди да бе успял да отговори, устните й бяха върху неговите. Всичко, което бе останало от самообладанието му, се срина. А когато Камила се затвори около него, той погълна нейния вик на удоволствие и избухна в нея.
— Камила… — В съзнанието му нямаше нищо, освен името й. Плъзна се надолу и се сгуши между гърдите й.
Усети как пръстите й галят косите му и не искаше нищо друго, освен да затвори очи и до края на живота си да остане така, потънал в нея.
Но погледът му се насочи към терасата… И към дъжда, който весело нахлуваше през отворената врата и се просмукваше в пода и в килима.
— Не затворих вратата. Започваме да се наводняваме. Стой тук.
Тя го гледаше лениво как става. Ала когато понечи да прекоси стаята, Камила скочи от леглото.
— Не! — Грабна халата, преметнат на извитата облегалка на стола й. — Някой може да види. — Облече се, пристегна целомъдрено колана и сама отиде да затвори.