Самообладание, мислеше той, докато я гледаше как спуска завесите. Дори сега. Една принцеса не можеше да се разхожда гола пред прозореца, дори пред своя собствен. И определено не можеше да позволи на един мъж да го прави.
Камила се обърна и видя, че Дел я наблюдава замислено.
— Стражите… Гостите… — подзе тя и сведе поглед. — Ще донеса кърпи.
Когато Камила отиде в съседната баня, той изтръска мокрите панталони от смокинга си. Бяха съсипани, реши Дел, и щяха да са страшно неудобни. Но ако щяха да имат разговор, искаше да има върху себе си нещо.
Тя се върна, коленичи и започна да бърше пода. Това го накара да се усмихне, защото си я спомни в къщата.
— Трябва да бъда практична, Дилейни.
Като чу напрегнатия й глас, той се намръщи.
— Разбирам.
— Разбираш ли? — Камила се мразеше, задето й се доплака.
— Да, разбирам. И се възхищавам от начина, по който успяваш да бъдеш практична, самостоятелна и в същото време царствена. — Тя бавно вдигна глава, седна на колене и изненаданото й изражение бе достатъчно да го накара да пъхне ръце в мокрите си джобове. — Възхищавам се от теб — повтори Дел. — Не ме бива с думите, с такива думи. По дяволите, за идиот ли ме мислиш? Мислиш ли, че не разбирам как ти се налага да жонглираш, на теб и на цялото ти семейство, за да бъдете това, което сте, и в същото време да имате някакъв свой живот?
— Не… — Тя отново отмести поглед, вдигна мокрия килим и избърса пода под него. — Не мисля, че си идиот. Ти разбираш… Доколкото можеш. Може би повече, отколкото би могъл друг. Мисля, че затова сме донякъде наравно.
— Защо не ме гледаш, когато говориш с мен?
Камила стисна устни, като се бореше да запази самообладание. Ала когато отново вдигна глава, погледът й бе спокоен.
— Трудно ми е. Извини ме за момент. — Стана и, изправена като войник, отнесе мокрите кърпи в банята.
Жените, каза си той, са опасна работа. Тя се върна, отвори едно малко шкафче и извади бутилка.
— Мисля, че малко бренди ще помогне. Не бях права — започна Камила и наля две чашки. — Тази вечер в градината. Не бях права да ти наговоря тези неща. Извинявам се.
— О, я престани. — Загубил търпение, Дел грабна чашката от ръката й.
— Не можеш ли поне да се преструваш на любезен?
— Не и когато говориш глупости. Ако искам извинение, ще ти кажа. — Щеше да го принуди той да й се извини, по дяволите. Не беше ли това типично в неин стил? Макар да не му се искаше, отпи една голяма глътка от брендито. — Когато не си права, ще ти го кажа. — Обърна се разгневено към нея. — Ти ме обиди. — Вбесяваше го да го признае.
— Знам. Нещата, които ти казах…
— Не това. Това само ме нервира. — Прокара ръка през косата си. — Ти ме излъга, Камила. Или почти. Аз бях започнал да разчитам на теб. И нямам предвид за да чистиш след мен. Бях започнал да мисля за теб… За нас по един определен начин. И после истината изведнъж ме удари в лицето.
— Не се държах добре. Беше егоистично… Аз бях егоистка — поправи се тя. — Исках малко време да бъда самата аз, после исках повече време. Просто избягах. Казвах си, че това не е бягство, ала то си беше. През последното лято изведнъж стана много тежко. Не можех…
— Просто да бъдеш самата себе си?
— Не можех просто да бъда — промълви Камила. — През лятото имаше една случка с пресата. Предполагам, нищо повече, нито по-малко, отколкото толкова много други през последните няколко години. Но ми се трупаше, докато изведнъж просто ми дойде прекалено много. Не можех да ям, не спях добре, не можех да се съсредоточа върху това, което трябваше да правя. Аз…
— Не, не спирай. Кажи ми.
— Тази случка — обясни тя предпазливо — не беше толкова по-различна от другите. Ала докато се случваше, се чух как пищя. Вътрешно. Помислих… Разбрах, че ако не се махна за малко, следващия път, когато се случи, няма да пищя само вътрешно. Страхувах се, че беше нещо като срив.
— Камила, за Бога!
— Трябваше да поговоря със семейството си. — Тя го погледна, защото долови неизречения въпрос в тона му.
— Те щяха да ме разберат, да ме подкрепят, да ми осигурят време и място. Но просто не можех да се насиля да призная такава слабост. Бедната Камила, която бе получила всички привилегии в живота, че и повече, безусловната любов на близките си, изведнъж се оказва прекалено нежна, прекалено крехка, за да се справи с отговорностите и задълженията, свързани с нейния ранг и обществено положение.
— Бабини деветини.
Изразът я поразсмя. И я успокои.
— Тогава не ми се струвате така. Чувствах се отчаяна. Губех себе си. Не знам дали можеш да го разбереш, защото ти се познаваш толкова добре. Ала аз се чувствах гонена и преследвана, а в същото време толкова не бях сигурна коя съм аз, какво искам да направя с живота си, извън това, което се очаква от мен, извън дълга. Нямах страст към нищо, а това означава една ужасна празнота.