Напрежението в гърдите й бе нетърпимо. Бе чудесно.
— В нашето семейство има разбирането, че когато някой прави кариера или има лични ангажименти, неговите задължения могат да се съобразят с това. Кажи ми.
— Слушай, ще мърморя всеки път, когато трябва да се напъхам в някакъв официален костюм… А всеки път, когато го правя, ти сигурно ще хвърляш в лицето ми собствената ми титла. — Дел се приближи към нея.
— Естествено.
— Ала аз ще нося моята част от товара, който ти ще донесеш, а ти ще носиш твоята от моя товар.
Тя за миг затвори очи.
— Да не би да ми предлагаш да се о… Той я прекъсна с едно бързо изръмжаване.
— Хубава си, нали? — Улови лицето й в ръце. — Невероятно си хубава. Знаеш ли какво, не ме интересува колко пъти това твое лице ще се появява по списанията. Не ме интересуват и клюките и глупостите, които пише вътре. Тези неща нямат значение за мен. Ние знаем кои сме.
Сълзите заседнаха в гърлото й, заблестяха в очите й. Нищо, нищо, което би могъл да каже, не би й показало по-ясно, че Дел вярва в нея.
— О, Дилейни…
— В момента нямам пръстен, който да ти дам.
— Аз не държа на това.
— Аз държа. — Странно, помисли той, когато вдигна ръката й и се вгледа в изящните й пръсти, че това ще му се струва важно. — Искам да носиш моя пръстен. — Очите му се насочиха към нейните.
— Ако не искаш отново да се разплача, ще побързаш.
— Добре, добре. Опитай се да дадеш на жената малко романтика…
— Това, че се спусна по стените на двореца, май е всичката романтика, която мога да понеса за една нощ. Все пак благодаря.
Дел се засмя:
— Луд съм по теб. По всичко в теб, но особено по острия ти език.
— Това е прекрасно. Ала вероятно мога да издържа още малко романтика, ако успееш.
— Обичам те. — Той отново улови лицето й в длани. Този път, когато една сълза се изтърколи по бузата й, нямаше нищо против. — Камила, обичам това, което си, обичам това, което сме заедно. Обичам жената, която миеше пода ми в къщата, и обичам жената, с която танцувах валс тази вечер.
В нея се разля радост.
— И двете страни на тази жена обичат всички твои страни. Ти ме правиш щастлива.
— Омъжи се за мен. Създай живот с мен. Той няма винаги да бъде удобен, но ти обещавам, че няма да бъде скучен.
— Ще се омъжа за теб. — Тя го целуна леко по бузата. — И ще работя с теб. — И по другата. — Ще живея с теб. И ще те обичам. Винаги — прошепна, когато устните им се срещнаха.
— Върни се с мен. — Дел я привлече към себе си и я прегърна. — Ще уточним подробностите, какво трябва да се свърши. Не искам да замина без теб.
— Добре. Ще го уредя. — Стисна го по-здраво. — Ще го уредим.
— Ще намеря малко време… Колкото трябва, за да направим каквото трябва да направим.
— Не се безпокой. — Тук, помисли Камила, бяха нейната страст, нейното удоволствие и нейната любов, всичките съчетани в едно. — Ще се справим. Когато има въпрос, ще намираме отговор.
Тя облегна глава на рамото му и се усмихна, когато усети, че устните му докосват косите й. Най-важният въпрос, помисли Камила, бе зададен. И бе получил отговор.