Бе чул глас, който му напомняше едновременно и за Юга, и за Франция. Изискана, обработена комбинация, издаваща хайлайф.
Бе забелязал лекото колебание, когато си казваше името, и бе разбрал, че го бе излъгала. Просто пет пари не даваше за това, а и за всичко останало.
Тя за момента не бе нищо друго, освен досада. Той искаше да си отиде у дома. Да бъде сам. Да глътне някакво лекарство, което да облекчи пулсирането в рамото и ребрата му. Влагата и дъждът го убиваха.
Имаше си работа, по дяволите, а вероятно непознатата щеше да убие цял час от вечерта му.
Отгоре на всичкото, на нея наистина й се искаше да си бъбри с него. Защо хората непрекъснато имаха нуждата да чуват гласове? Най-вече своите собствени.
Единственото предимство от това, че трябваше да прекрати разкопките във Флорида и да се възстановява у дома бе, че щеше да си бъде у дома. Сам. Никакви аматьори, които да му се мотаят в краката, никакви студенти, които да го замерват с въпроси, никакви журналисти, които да се мъчат да измъкнат от него интервю.
Разбира се, недостатъкът бе, че не си беше представял колко проблематично щеше да е да се опитва да се оправи с една ръка с документите, с каталозите, с всичко.
Но успяваше… Почти…
Щеше да отнеме само около час, напомни си Дел. Не можеше да остави жената, заседнала край пътя, в разгара на бурята. Добре де, бе мислил върху това — ала не повече от две секунди. Най-много една минута.
Бе се унесъл и не я забеляза кога се размърда на седалката до него. Но я забеляза как намусено се пресегна да включи отоплението.
Само изръмжа раздразнено и продължи да кара.
Грубиян, помисли Камила. В съзнанието й Дилейни Кейн бързо се спускаше по стълбата на еволюцията. Когато зави по тясната наводнена неравна алея, върху която колата заподскача, тя реши, че той едва ли заслужаваше да бъде определен като бозайник. Замръзнала, нещастна и бясна, Камила се опита да схване формата на постройката отпред. Бе сгушена между дърветата и приличаше на нещо като колиба. Вероятно бе от дърво, във всички случаи бе тъмна. Докато Дел провираше камиона през калната пътека към задната част на сградата, мярна обраснала поляна и пропаднала веранда.
Там светеше една гола жълта електрическа крушка.
— Тук ли… Живеете?
— Понякога. — Той отвори вратата. — Вземете каквото ви трябва, другото го оставете. — Запъти се през дъжда към задната врата.
Тъй като най-много от всичко трябваше да се преоблече със сухи дрехи, тя измъкна куфарите си и ги затътри към колибата. С мъка отвори вратата, защото господин Кейн не си бе направил труда да я почака или да й я отвори, както би постъпил всеки неандерталец с мозък колкото поне половин грахово зърно.
Останала без дъх, едва се вмъкна в миниатюрно коридорче. То бе, с една дума, мърляво, както и всичко в него — обувки, палта, шапки, ръкавици, кофи, лопати. Под купчина кофи, мистрии и мръсно пране имаше, както й се стори, малка пералня със сушилня.
Прасе, помисли Камила. Този човек бе истинско прасе.
Мнението й не се промени, когато влезе в кухнята. Умивалникът бе пълен с мръсни чинии, по малката маса имаше още. Между тях хартии, очила, отворен плик със сладки и няколко останки от моливи.
Докато вървеше, краката й лепнеха по пода.
— Виждам, че сапунът и водата във Върмънт са дефицитни.
Каза го мило и с любезна усмивка. Той само сви рамене:
— Уволних чистачката. Ровеше се из нещата ми.
— Как ли ги е намирала под боклуците?
— Пътна помощ — измърмори Дел и изрови древен телефонен указател.
Поне изглеждаше доста чист, помисли тя. Което също не беше малко. Бе облечен небрежно, ботушите му бяха поожулени, ала ръцете и косата му — макар и дълга, мокра и несресана — бяха чисти. Реши, че лицето му би могло да е и красиво — по свой си начин — под неподдържаната брада.
Бе ъгловато и някак безизразно, но очите бяха поразителни. И изглеждаха доста интелигентни.
Тя със забележително според нея търпение го изчака, докато намери номера. После той вдигна слушалката и понечи да натисне клавишите. И изруга.
— Телефонът не работи.
Не, помисли Камила, съдбата не можеше да е толкова жестока.
— Сигурен ли сте?
— На тази планета никой работещ телефон не мълчи.
Вторачиха се един в друг с еднакъв ужас и раздразнение. Тя едва сдържа тракането на зъбите си.
— Може би можете да ме закарате до най-близкия мотел или туристическа спалня.
Дел погледна към прозореца в момента, в който стъклото засия от поредната светкавица.
— Тридесет километра в този пороен дъжд и шибащ вятър… — Разсеяно потърка нараненото си рамо. С две здрави ръце би опитал, просто за да се отърве от нея. Ала с една не си струваше. — Не мисля.