Над главата на Кинси се чу басово жужене.
Извиквайки от изненада, Кинси удари огромното насекомо с длан. Той се долепи до екрана, който образува около него златиста аура.
— Какво искате от мен? — изръмжа той. — Признания? Всяко признание, получено чрез заплаха, не се счита за доказателство в съда.
— Вярно, ако признанието е изтръгнато от полицията — съгласи се Чалмис. — Но когато се отнася до частни лица, понятието „заплаха“ малко се размива и губи яснота. Радвам се, че се досетихте: аз съм много заинтересуван от правосъдието. Искам само да ви напомня, че за прилагане на правосъдие изобщо не е нужно да се прибягва към помощта на тромавата съдебна система.
— Вие говорите за убийство! — извика Кинси.
В сивите очи на Чалмис за момент проблесна гневно огънче, и Кинси, забравяйки за комарите, отстъпи назад от силовия екран, осъзнавайки за първи път колко е силен стопанинът на имота. После Чалмис отпусна клепачи и на лицето му отново се появи маската на ироничния шегаджия.
— Много се надявах, че ще стигнем до тази тема. Нещо май монополизирах разговора…
— Това няма да ви се размине! — извика Кинси.
— Кое? Невеж гражданин се е заблудил нощем в гората и го е настигнала предсказуема участ. И не просто предсказуема; това се случва редовно. Само през тази година в блатата на Торонто потънаха двама — лятото беше много влажно.
Чу се отвратително басово жужене и Кинси се обърна, отбранявайки се. Докато гонеше два комара към силовия екран, отзад на крака му се впи трети. Кинси заврещя, когато отровата проникна в кръвта му, заподскача от болка и откъсна прилепилия се комар.
Чалмис чакаше търпеливо.
В състояние на шок Кинси замърмори за някаква история за Аная, пълна с инсинуации и нагли лъжи за измислените им сексуални отношения.
— Детските приказки ме уморяват — прекъсна го Чалмис, — освен това закъснявам за вечеря. По-добре да се прибера в къщата.
— Блъфирате.
— Господин Кинси, доколкото разбрах, вселената съществува за вас само докато съществувате вие. Изглежда че солипсизмът е обща особеност в съзнанието на всички престъпници. Но повярвайте ми, за мен това не значи нищо.
Чалмис се изправи. В храстите запяха комари. Кинси се пречупи.
— Казвам се Карлос Диас — бързо заговори той, притискайки се към екрана. — Бях частен детектив в Рио. Миналата година загубих лиценза си. А после онази голяма клечка от фармацевтичната компания „Портобело“ — доктор Бианка, завеждащ отдела за развитие — ми предложи хиляда долара, за да отида при мис Рюи и да й поръчам сън. Но така, че поръчката да не може да се проследи. И ми даде непроследимите пари. А! Ох! Махнете го от мен!
Кинси се завъртя, отчаяно размахвайки ръце и опитвайки се да се избави от малкия кошмар, забил хобот в гърба му.
— Долепете гърба си към екрана — посъветва го Чалмис.
Кинси/Диас последва съветът му и продължи изповедта си в по-бързо темпо.
— Видях възможността да ударя джакпота — бързо говореше той, задъхвайки се. — Да вложа парите в поименен чек… да направя късо в синтезатора на мис Рюи… и да я подтикна да го включи още преди да е отишла с чека в банката. Никой нямаше да заподозре връзка между чека и нещастният случай. После щях да изчакам три месеца и да осребря обратно парите. Имам стар приятел в летището… той мислеше, че разследвам някакво дело. Добрах се до багажа на мис Рюи, извадих синтезатора, добавих му каквото трябваше и й го подхвърлих в квартирата, когато я посетих. Това беше лесно.
— Значи не са ви наемали, за да я убиете — отбеляза внимателно слушащият го Чалмис. — Просто на двама велики мислители са дошли еднакви идеи.
Диас млъкна, явно осъзнавайки, че току-що е загубил възможността да се оправдае.
— Доставихте ли съня на поръчителя? За какво му трябва? Какво още знаете за него?
— Той не ми каза за какво. А касетата е у него. Предадох му я в понеделник.
Диас отчаяно се мъчеше да си припомни нови факти, за да омилостиви мъчителя си. Около него все по-яростно жужаха комарите.
— Никога преди не съм чувал за него. Той е богат човек, живее в една от старинните ферми на кафените плантатори. Дом с изглед към морето. Предположих, че иска да защити репутацията си и не си пъхах носа в работите му. И той не трябваше да предлага на изпълнителя такава голяма сума — намери Диас оправдание и за себе си. — Пуснете ме най-сетне, в името на всичко свято!
Чалмис, чието лице оставаше в сянка, се вгледа в Диас, осветен от слабото сияние на защитното поле и реши, че най-сетне е казал истината.
Първо, за измислена история тази не беше достатъчно драматична. А второ, заради отровата на комарите жертвата му вече имаше лека треска и на бедничкият изобщо не му беше до изтънчени фантазии.