Аная реши, че ако се задържи още малко, може да се престарае — тя и така балансираше на границата на допустимото.
— А сега позволете да ви оставя, господа. Няма повече да ви отвличам от реалните неща. Очаква ме светът на моите… неописуеми фантазии.
Когато тя излизаше, доктор Бианка не стана от стола си, за да изпрати дамата.
Аная облекчено въздъхна, излизайки на меката дневна светлина на зимното слънце. Струваше й се, че е била в пещера, където времето е спряло за цели столетия, или е избягала от двореца на злобния цар на елфите. Здраво стискайки чантичката с касетата, тя се отправи в търсене на най-близкия обществен транспорт, който да я отведе в къщи, в не толкова разкошния район на града.
Изоставената за цяла седмица квартира й се стори студена, освен това се беше появила неприятна миризма. Разхвърлените вещи напомняха за бързото заминаване. Тя видя кафеена чашка, в която над слоя черна слуз на дъното вече беше израсла плесен; купчина мръсни дрехи. Обикновено Аная не се радваше много на домашните си задължения, но мерзостта на тази запуснатост я потресе и тя посвети следващият час на енергично чистене и подреждане. Дори най-умните и автоматични домашни прибори няма да работят, ако не ги включиш, програмираш и обслужваш. Финален завършек на подреждането беше церемониалното изваждане на касетата от чантичката и неговата електронна кремация в утилизатора. Аная така и не можа да реши къде го е изпратила — в ада или в рая на сънищата, но знаеше, че призракът на това видение ще остане още дълго с нея.
Трудът и добродетелността й бяха възнаградени. Скоро, след оскъдната вечеря, й доставиха новия синтезатор — Чалмис предвидливо беше преадресирал доставката. Аная го сграбчи с нескрита алчност.
Съноплетачката благоговейно постави кутията на бюрото си и се разсея за кратко, гледайки през прозореца, където преливаха светлините на града, приличащи на скъпоценности във витрината на бижутериен магазин. После седна и се замисли — с кое да започне най-напред. Тя все пак изпита кратка остатъчна тревога, когато свързваше проводниците към слепоочията си, но веднага забрави за това, когато пред вътрешния й поглед възникна нов ярък свят.
Момиче гледаше през стъклото на купола към безкрайните пеещи пясъци на колония Бета — ту в цвят охра, ту ръждиви, но никога не замиращи, никога не замлъкващи. Тя ги гледаше с мъка и желание, притискайки пръсти към прохладната гладкост на предпазващият я затвор, почти не забелязвайки запълващото го тихо бучене на машините, позволяващи да се ходи с обикновени дрехи и да се диша без маска. Въздухът в ноздрите й беше сух и прохладен — той беше издишван от машина, а не от нещо живо и зелено. Момичето се обърна към стоящия до нея брат…
Аная се беше върнала в къщи.