— И аз така смятах преди време. Но в последно време петима души бяха убити чрез докосването на смъртта — шестима, ако Сано се окажеше следващата и жертва, помисли си Хирата. — Аз видях доказателства. Тайната ви е разкрита.
Презрението, изписано върху лицето на свещеника, се стопи, и той придоби вид на ранен в битка самурай, който запазва спокойствие единствено чрез силата на волята си.
— Значи вие смятате, че убиецът е Кобори?
— Сигурен съм, че е така.
Озуно коленичи до един надгробен камък. Изведнъж видът му стана безпомощен и уязвим като на повечето старци. При все това, макар и явно потресен, той не изглеждаше изненадан, все едно се бе сбъднало някакво известно нему предсказание.
— Трябва да заловя Кобори — каза Хирата. — Знаете ли къде е?
— Не съм го виждал от единайсет години.
— И оттогава не поддържате никакви отношения?
— Никакви — отвърна Озуно. — Аз се отрекох от Кобори.
Връзката между учител и ученик бе почти свещена и Хирата знаеше, че отричането е краен акт на неодобрение от страна на учителя и ужасен позор за ученика.
— Защо?
Озуно стана и се втренчи в далечината.
— Съществуват редица погрешни схващания за дим мак. Едно от тях е, че това е просто техника. Но дим мак принадлежи към широк набор от мистични бойни изкуства, включващи боравене с оръжия и правене на заклинания.
Шокът от вестта, че неговият бивш ученик е издирван престъпник, бе нарушил сдържаността му. Хирата си даде сметка, че Озуно му казва неща, които малцина смъртни бяха чували някога.
— Друго погрешно схващане е, че дим мак е зла и магия, създадена за убийци. Но не такова е било намерението на древните, които са развили това умение. Те са имали предвид докосването на смъртта да се използва почтено, като средство за самозащита в бой.
— Вероятно са били наясно, че дим мак може да се използва и за убийство от користни подбуди — каза Хирата.
— Така е. Затова наследниците им толкова ревностно са охранявали това познание. Ние представляваме тайно общество, чиято цел е да го съхраним и предадем на следващото поколение. Даваме обет за мълчание, който ни забранява да го използваме, освен в случаи на крайна нужда или да го разкриваме на когото и да било, с изключение на нашите внимателно подбрани ученици.
— Как ги избирате? — попита Хирата заинтригуван.
— Проучваме младите самураи сред васалите на Токугава, свитите на даймио и ронин. Те трябва да притежават характер, както и природни дадености на бойци.
— Но понякога се допускат грешки? — заключи Хирата.
Озуно кимна със съжаление.
— Открих Кобори в една школа за бойни изкуства в провинция Мино. Той беше син на уважаван, но обеднял клан. Притежаваше висши умения в бойните изкуства и рядко срещана решимост. Нашето обучение е безпощадно, но Кобори го прие така, все едно бе преродена душа на някой древен учител.
— Тогава какво се случи?
— Аз не бях единственият, забелязал уменията му на боец. Те привлякоха вниманието и на дворцовия управител Янагисава, който също оглеждаше самурайската класа за бойци. Докато се обучаваше при мен, Кобори получи предложение за място в елитната част на Янагисава. Скоро след това се случи инцидентът, който доведе до разрива помежду ни.
По лицето на Озуно премина сянката на болезнен спомен.
— Известно е, че тези елитни бойци бяха убийци, които поддържаха Янагисава на власт. Чувал си за негови противници, които били нападани и убивани от бандити някъде по междуградските пътища?
— Такава бе неизменната официална версия — каза Хирата, — но всички знаят, че въпросните смъртни случаи всъщност са били убийства, поръчани от Янагисава. Елитните бойци бяха твърде умни, за да допуснат да бъдат заловени, и никога не оставяха следи, които биха могли да уличат тях или него в престъпление.
— Кобори не им отстъпваше по ум, а и беше майстор в изкуството на прикритото придвижване. Един ден чух, че някакъв враг на Янагисава неочаквано рухнал мъртъв без всякаква видима причина. Смяташе се, че е умрял от внезапен пристъп. Но аз имах други подозрения.
Попитах Кобори дали не му е приложил докосването на смъртта. Той не отрече, че е използвал нашето тайно умение, за да извърши хладнокръвно убийство. Всъщност изпитваше гордост от стореното — изражението на Озуно помръкна. — Каза, че използвал придобитото познание за добри практични цели. Аз му напомних, че неговият дълг е да усвои тайните техники и някой ден да ги предаде на свой ученик. Но той ми заяви, че това било безполезно. Истината бе, че го изкушаваха възбудата при самото убийство и престижът, който му носеше службата при Янагисава. Тогава му заявих, че не може да продължава да се обучава при мен и в същото време да служи на Янагисава.