— Каза, че се казвала Югао.
Такова щастливо облекчение я заля, че въздишката й я остави без дъх. Тя се вкопчи в стълба на портата за опора.
— Разкажете ми всичко, което се е случило след пристигането на Югао! Много е важно!
— Ами тя се появи на задната порта — каза икономката, която явно се наслаждаваше на вниманието на Рейко и съвсем съзнателно гледаше да разтегли историята си. — Попита за Тама. Когато поисках да разбера коя е, не пожела да ми каже друго, освен името си и че е отдавнашна приятелка на Тама. Слугите нямат право на посетители, но на мен ми е жал за Тама, защото е сам-самичка на този свят, и си помислих, че няма нищо лошо, ако я пусна да се види с приятелката си само веднъж. Тъй че отидох и доведох Тама. В първия миг тя страшно се зарадва, че вижда Югао. Прегърна я, разплака се и й обясни колко й е липсвала. Но после двете почнаха да говорят. И Тама нещо се притесни.
— Какво си казаха? — Рейко заби нокти в дланите си.
— Не знам какво й каза Югао, защото шепнеше. Но Тама отвърна: „Не, не мога. Ще загазя“.
Сега Рейко си обясни защо Тама толкова се бе разстроила, когато чу от нея, че приятелката й от детството е избягала от затвора убийца. Югао най-вероятно й бе представила някаква друга история, за да обясни защо се е появила да търси помощ от Тама.
— Но Югао продължи да говори — поде отново икономката — и да притиска Тама. Накрая тя отстъпи и каза: „Добре. Ела с мен“. И двете хукнаха нанякъде.
— С тях имаше ли някакъв мъж? — попита Рейко, изгаряйки от нетърпение.
— Поне аз не видях.
При все това Рейко бе сигурна, че Призрака се е спотайвал някъде наблизо. След напускането на „Нефритената вила“ двамата с Югао са се нуждаели от друго скривалище. Югао най-вероятно се е сетила за Тама — единствения човек, който можеше да бъде убеден да й направи услуга. Освен това Рейко бе сигурна, че Югао не би изоставила мъжа, когото бе обичала така всеотдайно.
Икономката се приведе съвсем близо до Рейко и прошепна:
— Не съм казала на господарката, че преди да тръгнат, Тама открадна една кошница с храна от килера.
— Къде отидоха? — попита Рейко.
— Не знам. Когато Тама се прибра, я попитах, но тя не пожела да ми каже.
— Колко време я нямаше?
— Чакайте да помисля — икономката потупа с пръст по повехналата си буза. — Беше почти мръкнало, когато тръгна. Едва успя да се прибере, преди да затворят портите на махалата.
Рейко се обезсърчи. За времето между надвечер и среднощ Тама би могла да измине значително разстояние дори пеша и натоварена с провизии. Това предполагаше претърсването на огромен периметър, за да открие къде Тама бе скрила Югао и Призрака.
— Благодаря за помощта — каза Рейко, готвейки се да си върви.
— Да кажа ли на Тама, че сте идвали? — попита икономката. — Или че ще дойдете пак?
Неволята роди вдъхновение. Рейко си помисли за храната, която Тама бе откраднала, и внезапно хрумналата й нова стратегия отново разпали надеждите й.
— Не — извика тя, докато бързаше към паланкина и стражите си, — моля ви, не казвайте на Тама!
Но щеше да се върне. И тогава щеше да открие къде точно се криеха Югао и Призрака.
Сано се отби в седалището на мецуке за досието на Кобори — то включваше приблизителната му височина и теглото му, както и нескопосана скица на лицето му. След посещението си при генерал Исогай, от когото нае войници за екипи по издирването, Сано хукна към двореца.
Още щом влезе в залата за аудиенции, той вече знаеше, че се намира в по-голяма беда, отколкото бе очаквал. Заел обичайното си място, владетелят Мацудайра бе надянал такова свирепо изражение, че напомняше гравиран в храм демон. Над него върху подиума се бе свил шогунът, уплашен и разстроен. Йоритомо, който седеше до шогуна, отправи предупредителен поглед към Сано. Разположените покрай стените стражи бяха замръзнали неподвижни, с втренчен пред себе си поглед, сякаш не смееха да помръднат. Старейшините отсъстваха. На тяхното място върху издигнатия под се бе настанил полицейският началник Хошина, който изгледа Сано с хладна и леко присмехулна невъзмутимост.
Сано забави крачка при вида на врага си. Щом коленичи отляво на шогуна и се поклони, владетелят Мацудайра избухна:
— Къде, по дяволите, се бави толкова време?
— Трябваше да се погрижа за някои спешни дела — отвърна Сано, макар и да бе наясно, че никакво извинение не бе достатъчно убедително за владетеля Мацудайра. — Хиляди извинения!
Какво се бе случило за по-малко от два дни, та да го срине в очите на владетеля Мацудайра и да издигне Хошина? Сано се съмняваше, че причината бе само в неуспешния му опит да залови Призрака предишната вечер, което явно бе стигнало до ушите на владетеля Мацудайра. В края на краищата Хошина не бе о постигнал нещо повече.