Следващ пристъп на тревога накара Рейко отново да поеме рязко въздух. Тама отвърна:
— Не мога. Трябва да се прибирам.
— Само за малко — настоя Югао.
Това „малко“ щеше да даде възможност на Югао да накара Тама да замлъкне завинаги. Бягай! Бягай! — увещаваше я мислено Рейко. Влезеш ли там, повече никога няма да излезеш!
— Ако господарката разбере, че съм излязла от къщи без позволение, ще ме накаже — каза Тама, отстъпвайки към стъпалата.
Рейко усети, че тя се страхува от любовника на Югао, а може би и от самата Югао. Югао побърза след нея и я хвана за ръката.
— Моля те, остани! Искам да поседиш с мен за компания. Поне седни и почини, преди да поемеш обратно към града.
— Добре — прие Тама с неохота.
Тя се остави Югао да я поведе към вратата. Югао взе вързопа с храна и двете с Тама изчезнаха във вътрешността на къщата. Рейко чу как вратата изскърца и се затвори.
Долът бе потънал в тишина, нарушавана единствено от заглъхваща птича песен и шумоленето на вятъра в клоните на дърветата. Небето бе добило кобалтовосин оттенък, осеяно с блещукащи звезди и окичено с подобна на наранена перла луна. Рейко осъзна, че е изложила милата лековерна Тама на смъртна опасност, и се почувства зле. Обърна се към придружителите си и каза:
— Бързо да се прибираме в града. Трябва да доведем тук съпруга ми и войниците му.
Петима неопитни бойци и тя самата не бяха достатъчни да заловят Югао и Призрака. Те поеха предпазливо обратно по пътеката покрай дола, после се спуснаха надолу по хълма през гората, която вече бе потънала в мрак, тъй гъст, че вървящите не се различаваха един друг, нито виждаха къде стъпват. Но когато излязоха на пътя, Рейко зърна просветващи в подножието му светлинки и долови предпазливи стъпки.
— Някой идва — прошепна тя.
30 глава
От тъмнината внезапно изникнаха човешки фигури и обградиха Рейко, лейтенант Асукай и спътниците им. Рейко усети как нечии силни ръце я сграбчиха и с безпощадна сила започнаха да извиват ръцете й на гърба. Тя извика, взе да рита и да се гърчи в опит да се отскубне. След кратка шумна схватка и размяна на яростни удари придружителите й бяха заловени.
— Хванах го! — изкрещя въодушевен мъжки глас.
Онзи, който държеше Рейко, викна:
— Тая тук е жена. Май сме спипали Кобори и любовницата му.
Рейко с изненада установи, че гласът й е познат, макар че не можеше да се сети кой е притежателят му. Друг познат глас попита:
— Ако ти си заловил Кобори, тогава кой е този, дето съм го спипал аз?
Последва шумна суматоха. Засвяткаха светлини, които за миг заслепиха Рейко. Идваха от пламъчетата на горящи метални фенери в ръцете на войници. Бяха малка армия, която изпълваше пътя и бе обградила Рейко. Някои бяха въоръжени с лъкове и стрели, други — с мечове. На земята до нея детектив Фукида бе седнал върху лейтенант Асукай. Войници се бореха с останалите стражи на Рейко. Рейко се извърна и видя, че мъжът, който я държеше, бе детектив Маруме. Двамата се втренчиха един в друг, разпознавайки се с изненада.
— Извинете — рече Маруме, смутен и навъсен. Пусна я и викна към другарите си: — Това са съпругата на дворцовия управител Сано и ескортът си. Пуснете ги!
Фукида и войниците се подчиниха. Лейтенант Асукай и другите стражи станаха и се изтупаха от праха. Рейко видя Сано да бърза към тях между множеството войници, които отстъпваха, за да му сторят път. Куцукайки, след него вървеше Хирата. Двамата носеха шлемове и брони, сякаш подготвени за битка. Лицата им изразяваха същия шок, който бе връхлетял и Рейко.
Двамата със Сано възкликнаха едновременно:
— Какво правиш тук?
— Проследих Тама — приятелката на Югао — отвърна Рейко. — Тя ме отведе при къщата нагоре по онази пътека. Югао и Кобори са там.
Рейко посочи към хълма, искрено щастлива от появата на Сано. Беше жив. Не само я бе намерил, но и бе довел със себе си войската, необходима за залавянето на бегълците. Щеше да му се хвърли в обятията, ако не бяха мъжете, които ги гледаха.
— Знам — каза Сано. — Тръгнали сме да ги арестуваме.
Двамата се втренчиха един друг, слисани, че техните независими разследвания ги бяха довели до едно и също място.
— Но ти как разбра? — попита Рейко, удивена от свръхестествената им поява.
— Капитан Накай ми разказа — отвърна Сано, сочейки към застаналия до него снажен и красив самурай.
— Капитан Накай? — повтори Рейко озадачена. — Той не беше ли първият ти заподозрян?
— Да, но вече е най-новият ми васал. Ще ти обясня по-късно. Сега трябва да щурмуваме къщата.
Сано даде заповеди на войниците. Те поеха по пътеката, водени от капитан Накай, придвижвайки се почти безшумно. Само фенерите им, просветващи между дърветата, издаваха присъствието им.