— Чакай! — викна Рейко, обзета от тревога. — Югао и Призрака не са сами. Тама е с тях.
Сано доби загрижено изражение.
— Сигурна ли си?
— Да. Видях я да влиза в къщата — напрегната, Рейко добави припряно: — Мисля, че Югао се кани да я убие. Трябва да я спасим!
— Ще се опитам — каза Сано. — Но не мога да обещая. Задачата ми е да заловя Призрака.
Макар и ужасена, Рейко кимна. Заповедите, които Сано бе получил от владетеля Мацудайра и от шогуна, бяха по-важни от всичко останало, в това число от безопасността на обикновените граждани. Ако Тама станеше поредната жертва на Югао или загинеше при щурма на къщата, Рейко трябваше да приеме съдбата. При все това й се искаше да може да стори нещо, за да спаси Тама, която нямаше да бъде в опасност, ако не беше тя!
— Сега искам да си отидеш у дома — каза Сано и се обърна към лейтенант Асукай: — Погрижи се да се прибере невредима.
— Моля те, нека остана! — възкликна Рейко. — Искам да видя какво ще се случи. А и не мога да те изоставя!
— Е, добре — отстъпи Сано, — но трябва да ми обещаеш, че няма да се намесваш.
Можеше да се окаже, че това е последната им нощ заедно, дори и той да я прекараше в битка за залавяне на убиеца, а тя да гледаше отдалеч.
— Обещавам! — изрече тя тутакси с пламенна искреност.
Спомени за общото им минало изпълниха Сано с основателни съмнения. При все това се надяваше, че този път съпругата му ще удържи на думата си и няма да доближава Призрака. Последното, от което се нуждаеше в този момент, бе притеснението за нейната безопасност.
— Тогава да тръгваме.
Двамата последваха армията нагоре по пътеката. Преди да стигнат края на гората, войниците изгасиха фенерите си. Крачеха покрай дола в безмълвна колона по осветения от луната път. Сано усети как вълнението запулсира в него и в хората му, сякаш всички деляха едно сърце, настроено за битка. Спомни си онова, което свещеник Озуно бе казал на Хирата за Призрака.
Най-добрата ви стратегия е да заведете там колкото се може повече войници. И после да сте подготвени много от тях да загинат, докато той оказва съпротива на опитите ви да го заловите.
При все това Сано чувстваше увереност в своята армия и в себе си — един човек не можеше да победи всички. Възможно бе вече да е обречен, но тази нощ щеше да спечели битката. Както вървяха, усети ръката на Рейко да докосва неговата и побърза да се отърси от мисълта, че това можеше да се окаже последното им пътуване заедно. В следващия момент видя къщата и светлината от прозореца, но никакви други признаци за присъствие. Присъедини се към войниците си в гората на петдесетина крачки от стъпалата. Двамата с Хирата и детективите се взряха нагоре към трите нива на къщата.
— Сложна конструкция — отбеляза тихо Хирата.
— Предоставя много възможности за укритие добави Фукида. — Как ще го заловим там?
— Можем да му викнем да излезе навън и като се появи, да го арестуваме — пошегува се Маруме.
— Вероятно има и още толкова начини да се измъкне незабелязано — каза Хирата, докато оглеждаше многобройните прозорци и балкони.
— Което работи и в наша полза, не само в негова. Ще ги използваме, за да проникнем вътре и да го издебнем — Сано раздели хората си на екипи по трима. — Първо ще обградим имота, така че ако Кобори все пак успее да се измъкне от къщата, да не може да избяга. И тогава влизаме — той разпредели екипите по позиции и задачи. — Не забравяйте, че Кобори е много по-опасен от всеки боец, когото познавате. Дръжте се заедно в група и не влизайте в схватка сами.
Един екип остана да наблюдава предната част на къщата, другите поеха нагоре по хълма и потънаха в мрака. Сано каза:
— Маруме и Фукида сан, вие сте в моя екип. Хирата сан, ти оставаш тук.
— Не… идвам с вас — възрази Хирата, видимо обезпокоен от перспективата да бъде задължен да остане.
Сано си даваше сметка, колко усилия бе положил Хирата да не изостава в разследването и колко щеше да му е неприятно да пропусне заключителните действия. Но и двамата знаеха, че той не е в състояние да се катери по неравен терен в тъмнината, камо ли да се изправи срещу безпощаден убиец. Тръгнеше ли с тях, щеше да забави екипа им или да изложи на опасност останалите. Сано се хвана за единственото извинение, което можеше да спаси гордостта на Хирата:
— Разчитам на теб да надзираваш този екип и да охраняваш съпругата ми.
Макар че Хирата кимна, в очите му проблесна унижение. Беше ясно, че тримата от екипа можеха да се справят и сами, а стражите на Рейко щяха да я охраняват по-добре от него.