Рейко знаеше, че Югао е права, но възрази:
— Няма да те убият. Не и ако окажеш съдействие. Пусни Тама!
— Млъкни! Махай се или ей сега ще я заколя!
Югао прокара острието по гърлото на Тама. Върху кожата й се открои тънка кървава ивица. Тама изпищя по-силно, стисна очи и започна да дращи с нокти по ръката на Югао. Рейко усети, че й призлява от отчаяние. Хирата каза:
— Няма смисъл. Тя няма да се предаде. А аз не мога да й позволя да ни принуди да отстъпим. Пращам войниците срещу нея.
— Чакай! — възкликна умолително Рейко, макар и да знаеше, че решението на Хирата е основателно. — Дай ми още една възможност.
Тама бе просто едно момиче от простолюдието, чиято смърт би била нищожна цена за залавянето на двама убийци. При все това Рейко не можеше да я изостави, тя бе толкова мила и простодушна. Получените от нея сведения бяха помогнали на Сано да разкрие самоличността на Призрака. Рейко й дължеше повече от това да я пожертва в името на залавянето на Кобори.
— Но последна — прие Хирата с неохота.
Рейко викна към Югао:
— Не те смятам за глупачка. Зная, че си достатъчно умна да разбереш, че ако задържиш Тама като заложница, това няма да спаси любовника ти. Съпругът ми е там отвъд, твърдо решен да залови Кобори. Той не би се поколебал да пожертва Тама, за да се добере до него. Така че я пусни! — тя пое дълбоко въздух и изрече единствените думи, които биха могли да спасят Тама: — И вземи мен на нейно място!
— Какво? — възкликна Хирата и се втренчи в Рейко.
Югао свъси вежди, обзета от подозрение.
— И за какво си ми ти?
— Защото, ако държиш мен, войниците няма да те докоснат — отвърна Рейко. — Аз съм съпругата на техния господар. Ако ме убият, докато се опитват да арестуват теб или твоя любовник, ще си имат големи неприятности.
Югао се замисли за миг над предложението и после отвърна:
— Добре. Ела тук горе. И аз ще пусна Тама.
Докато Рейко пристъпваше, Хирата се опита да я спре с яростен шепот:
— Не можете да направите това!
— Длъжна съм — Рейко се спря и се обърна към него.
Снишавайки глас, за да не я чуе Югао, добави:
— Аз съм отговорна за залавянето на Югао. Ако убие отново, вината за пролятата кръв ще е моя.
— И това ще е собствената ви кръв! — Хирата се втренчи в нея, все едно бе загубила разсъдъка си. — Югао ще ви убие!
— Няма — възрази Рейко. — Мога да се справя с нея.
В миналото бе заставала лице в лице и с други обезумели убийци, но бе оцелявала. Увереността, че и този път ще успее, й даваше сили срещу смразяващия ужас, който плъзна по вените й. Когато постави крак на първото стъпало, тя черпеше упование от прикрепения с ремък над лакътя й кинжал.
— Стой! — викна й Югао. — Запретни си полите! Вдигни ръце! Искам да се уверя, че не носиш оръжие. Завърти се!
Рейко бе подценила интелигентността на Югао. След миг колебание тя се подчини, като в същото време впи пръсти в подгъва на ръкава си, опитвайки се да скрие кинжала.
— Разпери пръсти — нареди й Югао. — Вдигни си ръкавите. — Щом Рейко се подчини, Югао възкликна:
— Хвърли този нож!
Докато Рейко с неохота сваляше оръжието си, Хирата каза:
— Дворцовият управител Сано ми заповяда да ви охранявам. Няма да ви позволя да го сторите.
Рейко хвърли кинжала на земята. Той я сграбчи за ръката.
— Ако трябва, ще ви спра със сила. Това е мой дълг!
Но умолителният му поглед подсказа на Рейко, че блъфира — никога не би си позволил да упражни насилие над нея. Тя внимателно освободи ръката си.
— Ако аз откажа да бъда закриляна, моят съпруг няма да обвини теб. Не се тревожи.
— Сега можеш да се качиш тук — рече Югао.
— А вашият дълг към съпруга ви? Не смятате ли, че трябва да зачитате желанията му? — попита Хирата. — Не си позволявайте това!
Рейко знаеше, че при всякакви други обстоятелства той никога не би си позволил да се обърне към нея така безцеремонно, камо ли да й противоречи. Но в момента бе отчаян.
— Мой дълг е да помагам на мъжа си, а ще му бъда повече от полза, като отида там, отколкото като остана тук — Рейко вярваше в това, макар и да знаеше, че Сано би се възпротивил. — Ако отвлека вниманието на Югао, за него това ще означава един проблем по-малко.
В съзнанието на Рейко изникна образът на Масахиро, тъй реален, че почти почувства меката му нежна кожа и чу смеха му. Решимостта й се разколеба, но само за миг. Родителският дълг не бе извинение за един воин да не се хвърли в битка, нито за Рейко да не направи нужното, за да предаде Югао на правосъдието. Всякаква мисъл, че може да се провали, само щеше да й попречи.