— Нищо лошо няма да ми се случи — каза Рейко. — Бъди готов да пратиш войниците си, ако ти дам сигнал.
— Защо се бавиш толкова? — викна Югао. — Ако не побързаш, може да си променя решението.
Рейко се обърна с гръб към Хирата. Когато пое нагоре по стъпалата, усети че я дръпва за пояса. Първоначално си помисли, че се опитва да я спре, но после усети твърдата повърхност на къс нож, който бе мушнал под пояса и по линията на гръбнака й, където Югао не можеше да го види.
— Дано Небесата те закрилят — прошепна Хирата. — Дано Сано сан не ме убие, че съм ти позволил да поемеш на тази безумна мисия!
От напрегнатото очакване с всяка стъпка нагоре с по стъпалата сърцето й започна да бие все по-учестено. Югао и Тама я наблюдаваха безмълвно. Втренченият заплашителен поглед на Югао я теглеше нагоре. Очите на Тама бяха пълни със сълзи и с плаха надежда за спасение, когато Рейко достигна верандата.
Продължи напред, докато се озова на една ръка разстояние от Югао. Внезапно Югао се изхили зловещо. Без всякакво предупреждение тя преряза гърлото на Тама.
— Не! — изпищя Рейко.
Тама издаде смразяващ гъргорещ вопъл. Кръв избликна в горещ ален фонтан и опръска Рейко. Тя и възкликна ужасена и стъписана. Югао блъсна Тама към нея. Момичето рухна на верандата, сгърчи се стенейки и издъхна в нозете на Рейко. Кръвта й се разля около тях. Рейко чу как Хирата и стражите с викове се втурнаха нагоре по стъпалата.
— Спрете! — кресна към тях Югао. Тя сграбчи Рейко за ръката и опря нож във врата й. — Още едно движение — и ще заколя и нея!
Рейко почувства хладната стомана върху кожата си. Видя как мъжете замръзнаха неподвижни и безпомощни насред стъпалата. Останала без дъх, на ръба на припадъка от преживяния шок, обляна в кръв, тя едва успя да намери сили, за да извие тялото си и да скрие ножа от погледа на Югао. Югао подкара Рейко покрай трупа на Тама към вратата на къщата. Докато влизаха, изсъска с отмъстително задоволство:
— Сега ще ми платиш за всички беди, които ми причини!
31 глава
— Мисля, че подминахме къщата — каза Маруме, докато заедно с Фукида и Сано се катереха с усилие по гористия склон в мрака на нощта. — Имам чувството, че сме на половината път до небето.
Сано се спъна в един камък и едва не падна.
— Вероятно сме се отклонили.
Долови шумолене откъм придвижващите се войници на значително разстояние вдясно от мястото, където се намираха.
— Да свърнем оттук.
Криволичейки, тримата поеха напряко през склона, промъквайки се между клоните, които закачаха броните им. Скоро дърветата оредяха. Пред тях изникна открито пространство, озарено от бледа лунна светлина. Сано и хората му спряха в края, откъдето започваше теренът на самата къща. Към нея се спускаха градини, разположени върху три отделни тераси. Между декоративни дървета, цветни лехи, храсти и ниски постройки проблясваха малки изкуствени езера. Наоколо се носеше жужене на насекоми. Мъглата се стелеше като тънък белезникав воал над избуялата трева. Под градините се простираше покривът на най-високото ниво на къщата. Сано долови предпазливо движение в гъстата, потънала в мрак растителност на градината и мярна неясни отблясъци лунната светлина се отразяваше в шлемовете и мечовете на войниците му.
Той махна на хората си и се спусна към най-горната тераса. Гъстите сенки на дърветата предоставяха добро укритие. Сандалите и чорапите му подгизнаха от студената роса по тревата. Зърна приведените неясни фигури на неколцина от войниците си, които се придвижваха към следващата тераса. Нощта бе тиха, но царящият покой се нарушаваше от излезлия вятър и песента на насекомите, от вълчия вой, от шепота на трева и листа, от изпукването на клонка или шума под нечии стъпки. Но докато Сано, Маруме и Фукида заобикаляха една разположена на по-високо закрита беседка, дрезгав писък раздра тишината. Те инстинктивно приклекнаха до беседката, и — Какво беше това? — прошепна Маруме.
Отекна втори писък, изпълнен със страховита болка, която изпъна нервите на Сано. Нов вик, после още един в бърза последователност. Там долу настъпи хаос. Във всички посоки тичаха мъже, които бяха излезли от укритията си, изоставяйки всякаква предпазливост. Последвалите нови писъци изпълниха Сано с тревога. Заедно с Маруме и Фукида той се спусна по склона до по-ниската тераса, където изпод листака се носеше шум от боричкане и виковете продължаваха. До едно изкуствено езеро лежеше някакъв войник, който само стенеше, без да помръдва. Сано коленичи до него и надникна под шлема му.
Беше капитан Накай. Очите и устата му бяха зейнали от ужас. Лицето му бе смъртнобледо.